Чу изскимтяване и тежестта се махна от гърба му. Претърколи се и видя насред въздуха да избледнява грубото очертание на око с опашка. То се стопи в нищото и всеобятната тъмнина бавно отстъпи пред пламъците и мъждукането на върмите. Бе пролята кръв; те прииждаха по стените. Той почувства, че…
Мина известно време. Ваймс рязко се събуди.
— Разказах му я! — каза най-вече за свое уверение.
— Така е, сър — потвърди гласът на Ангуа зад него. — Високо и ясно при това. Бяхме на повече от двеста метра. Добра работа, сър. Решихме, че трябва да си починете.
— _Каква_ работа? — изпъшка Ваймс, опитвайки се да седне. Движението изпълни света му с болка, но успя да хвърли поглед наоколо, преди да се тръшне отново.
Пещерата бе изпълнена с дим, но тук-там светеха фенери. И със страшно много джуджета, някои седнали, други стоящи в групички на известно разстояние встрани.
— Защо има толкова много джуджета, сержант? — запита той, вперил очи в тавана на каверната. — Тоест защо има толкова много джуджета, които не се опитват да ни убият?
— Те са към Низшия крал, сър. Ние сме техни пленници… ъ-ъ… не съвсем… но нещо подобно.
— На Рис? Дявол да го вземе! — Ваймс отново се опита да стане. — Веднъж му спасих проклетия живот! — Той успя да се изправи на крака, но светът се завъртя около него и ако Ангуа не го бе подхванала и настанила на един камък, щеше да падне. Добре, поне сега седеше…
— Не _точно_ пленници — уточни Ангуа. — Не можем да ходим навсякъде. Но понеже дори да можехме, не знаем накъде да ходим, всичко е малко теоретично. Съжалявам, че съм само по бельо, сър, но знаете как е. Джуджетата обещаха да ми донесат дрехите. Ъ-ъ… всичко някак се политизира, сър. Джуджето, което командва, е свястно, но лъжицата е доста голяма за неговата уста, така че се придържа към онова, с което е наясно, сър. А то, ъ-ъ, не е кой знае колко. Спомняте ли си _нещо_ от случилото се? Бяхте в несвяст поне двайсетина минути.
— Да. Имаше… рунтави агънца… — гласът на Ваймс постепенно затихна. Това, което току-що каза, някак взе реалността и я пусна в дълбока, бездънна дупка. — Нямаше рунтави агънца, нали?
— Не видях нито едно — деликатно отвърна Ангуа. — Видях напиращ, крещящ, отмъстителен маниак, сър. Но в добрият смисъл — додаде.
Вътрешният Ваймс се вгледа в спомените, които не бе забелязал при първата проверка.
— Аз… — смънка той.
— Всичко е… наред, сър — побърза да го увери Ангуа. — Но елате да видите това. Свитсън каза, че трябва да видите всичко.
— Свитсън… беше онзи всезнайко, нали?
— А, спомените се връщат, сър. Добре. Той се беше попритеснил.
Ваймс вече стоеше по-стабилно на крака, но дясната му ръка го болеше адски и всички останали болки, натрупани през деня, се връщаха и напираха да привлекат вниманието му. Ангуа внимателно го поведе през локвите и по хлъзгавите като мокър мрамор камъни към един сталагмит. Беше висок около осем стъпки. Беше трол. Не скала във формата на трол, а трол. Ваймс знаеше, че след смъртта си просто стават по-каменни, но контурите на този бяха смекчени от варовика, капещ отгоре му.
— А сега вижте това, сър — Ангуа го поведе по-нататък. — Те ги унищожаваха.
Друг сталагмит бе прекатурен в една локва. Беше откъртен от основата си. И беше… джудже.
Джуджетата изгниват след смъртта си точно като хората, но при всичките доспехи, броня, ризница и тежко кожено облекло за случайния наблюдател няма особена разлика. Стичащият се варовик го бе обвил в блестящ саван.
Ваймс се изправи и огледа каверната. В сумрака се мержелееха фигури чак до близката стена, където низът на вековете бе създал съвършено изваян като от слонова кост водопад, замръзнал във времето.
— И още ли има?
— Към двайсетина, сър. Натрошили са половината, преди вие да… пристигнете. Погледнете онези там, сър. Вижда се как са застанали гръб в гръб, сър.
Ваймс се взря във фигурите под ледения покров и поклати глава. Джудже и трол, заедно споени в скала.
— Има ли нещо за ядене? — Това не беше най-благоговейната реакция, но идваше от стомаха му, с чувство.
— Провизиите ни се разгубиха в суматохата, сър. Но джуджетата ще споделят своите. Не са враждебно настроени. Само предпазливи.
— Ще споделят? Джуджешки хляб ли имат?
— Опасявам се да, сър.
— Мислех, че е незаконно да се дава на пленници. Май ще почакам, благодаря. А сега, сержант, можеш да ми разкажеш за бъркотията.
>
Не било точно засада, джуджетата просто ги застигнали. Капитанът им имал заповед в най-общ смисъл да следва Ваймс и отряда му и поизтръпнал, като разбрал, че отрядът включва два трола. Все пак това си е Куумската долина. Ваймс усети пристъп на съчувствие към него — имал е простичка задача и внезапно се оказва до ушите в политика. Отидох, видях, купих тениска.