Намесил се обаче граг Свитсън, който го бива в приказките. Така и така вървели в една и съща посока…
И вървели доста дълго. Преследваните джуджетата срутили прохода недалеч от входния тунел и неколкоминутното пътешествие на Ваймс отнело на групата по-голямата част от деня, макар че Сали разузнавала напред.
Ангуа разказваше за пещери, дори по-големи от тази, за огромни водопади в мрака. Ваймс кимаше с глава — да, така е.
Тогава думите „Къде е моята крава?“ закънтели под Куумската долина, разтърсвайки основата на вековете и карайки сталактитите да пригласят в хармония, а останалото било въпрос на тичане…
— Помня, че разказвах на малкия Сам — бавно каза Ваймс, — но в главата ми имаше… странни картини. — Той млъкна. Целият този гняв, цялата нажежена ярост го бяха напуснали стремглаво. — Убих онези проклети войници…
— Повечето, сър — бодро отбеляза Ангуа. — Има двама миньори, попаднали на пътя ви, които ще пъшкат с месеци.
Ваймс си припомняше всичко. Щеше му се да не го прави. Част от човешкия мозък винаги се противи на боя с джуджета. Те бяха с детски ръст. О, бяха силни поне колкото хора, по-жилави и прибягваха до всички предимства в битка. Ако си късметлия се научаваш да преглътнеш предразсъдъците, _преди_ да те съсекат през краката, но винаги имаше…
— Помня онези стари джуджета — отрони той. — Бяха се свили като дребни ларви. Исках да ги размажа…
— Устояхте почти четири секунди, сър, а после ви повалих.
— И това бе за добро, нали?
— О, да. То е причината да сте още тук, командире — потвърди Свитсън, наближаващ откъм един сталагмит. — Радвам се да ви видя отново на крака. Това е исторически ден! И явно все още имате душа! Не е ли чудесно?
— Слушай сега — започна Ваймс.
— Не, _вие_ ме слушайте, командире! Да, знаех, че ще дойдете в Куумската долина, защото Призоваващият мрак би дошъл тук. Трябвахте му да го доведете. Не, _слушайте_ ме, защото нямаме много време. Символът за Призоваващия мрак управлява създание, старо като Вселената. Но то няма реално тяло и почти никаква физическа сила. Може да обходи милиони измерения за един миг, но трудно ще прекоси стая. Действа посредством живи същества, особено такива, които сметне за… податливи. Намерило е _вас_, командире, един котел с гняв, и по неусетни, незабележими начини се е погрижило да стигнете дотук.
— Вярвам му, сър — вметна Ангуа. — Това е мракът, извикан като проклятие от един от миньорите, помните ли? Онзи, който нарисува символа със собствената си кръв. На заключената врата. А вие…
— Помня, че имаше една врата, която ме прободе, като я докоснах… Да не ми казваш, че _зад_ нея той… О, не…
— Бил е мъртъв, сър, сигурна съм — бързо рече Ангуа. — Не можехме да го спасим.
— Ловкоклинчи каза… — започна Ваймс, но Свитсън сигурно забеляза паниката в очите му, защото сграбчи и двете му ръце и заговори бързо и настоятелно:
— Не! Не сте го убил! Дори не сте го докосвал! Страхувахте се да не кажа, че е приложено насилие, помните ли?
— Той умря! Колко насилие се изисква за това? — изкрещя Ваймс. Гласът му отекна и всички в пещерата обърнаха глави. — Там имаше символ, нали?
— Вярно, че… създанието има склонност да… маркира присъствието си, но вие трябваше да го докоснете. А _не_ сте! Не вдигнахте ръка! Мисля, че дори да бяхте, пак щяхте да устоите! Устояхте и спечелихте! Чувате ли ме? Успокойте се. _Успокойте_ се. Той умря от страх и вина. Трябва да разберете това.
— Вина от какво?
— От какво ли не. Той бе джудже. Тази мина му понесе тежко — Грагът се обърна към Ангуа: — Сержант, бихте ли донесли на командира малко вода? В тези локви е толкова чиста, колкото и навсякъде другаде. Е, всъщност ако изберете някоя без покосено тяло.
— Това последното можеше да го спестиш — Ваймс седна на един камък. Усещаше, че трепери. — Значи съм докарал проклетото нещо тук?
— Да, командире. И то също ви е докарало според мен. Веселка казва, че ви е видяла да падате във въртопа на близо километър оттук. Дори шампион по плуване не би могъл да оцелее.
— Събудих се на един плаж…
— То ви е завело там. Плувало е с тялото ви.
— Но аз бях целият изранен!
— Е, не ви е било _приятел_, командире. Трябвал сте му цял. Не непременно в добър вид. А после… сте го разстроил, командире. Разочаровал сте го. Или може би сте го впечатлил. Кой знае! Нямаше да ударите безпомощните, разбирате ли? Устояхте. Помолих сержант Ангуа да ви повали само защото се уплаших, че при вътрешната си борба ще разкъсате сухожилията си.