— Те бяха просто уплашени старци…
— И явно изглежда, че ви е напуснало — заключи джуджето. — Чудя се защо? Историята сочи, че всеки под въздействието на Призоваващия мрак умира обезумял.
Ваймс пое водата от Ангуа. Беше зъбоболно студена и най-добрата напитка, която някога бе опитвал. И съзнанието му заработи бързо, доставяйки спешно припаси от здрав разум, както обикновено правят човешките съзнания, за да пуснат огромна котва в нормалността и да докажат, че случилото се не се е случило всъщност и че ако се е случило, то не е нищо особено.
Всичко беше мистика, ето какво беше. Е, _би могло_ да е истина, но как ще се докаже? Човек трябва да се придържа към онова, което вижда с очите си. И да не спира да си го припомня.
Да, ето това е. Какво толкова се бе случило, а? Няколко знака. Е, всичко може да прилича на каквото решиш, ако си достатъчно нахъсан, нали? Дори овца може да прилича на крава, нали? Ха!
Колкото до останалото, ами… Свитсън изглежда свестен младеж, но не си длъжен да приемаш неговото виждане за света. Същото се отнася и за Мистър Блясък. Подобен род неща могат да ошашавят човек.
Той беше нахъсан заради малкия Сам и когато видя онези проклети пазачи, _разбира се_, че им се нахвърли. Напоследък изобщо не си доспиваше. Като че всеки час носеше нов проблем. Съзнанието му играеше странни номера. Да оцелее в подземната река? Лесно. Сигурно се е държал на повърхността. Има много неща, които тялото би направило, вместо да умре.
Ето на… малко логика и мистиката става… ами праволинейна. Можеш да спреш да се чувстваш като марионетка и отново да станеш целенасочен човек.
Той остави празното канче, изправи се — целенасочено — и обяви:
— Ще ида да видя как са момчетата.
— Ще дойда с вас — бързо каза Свитсън.
— Не мисля, че се нуждая от помощ — излъга Ваймс колкото по-хладно можа.
— Сигурен съм, че _вие_ не се нуждаете — кимна джуджето. — Но капитан Гъд е поизнервен.
— Ще се поизнерви доста повече, ако не харесам онова, което видя!
— Да. Именно затова идвам с вас.
Ваймс закрачи през пещерата доста по-бързо, отколкото бе уместно за състоянието му. Грагът го следваше с подрипване на всяка втора крачка.
— Не си въобразявай, че ме познаваш, Свитсън — изръмжа Ваймс. — Не си мисли, че ми е дожаляло за онези мръсници. Недей да смяташ, че съм милозлив. Човек просто не убива безпомощни създания. Просто е така.
— Тъмните стражи явно не са имали задръжки по въпроса — вметна Свитсън.
— _Именно!_ — процеди Ваймс. — Между другото, господин Свитсън, що за джудже не носи брадва?
— Е, като граг се уповавам най-вече на словесните средства, разбира се — отвърна грагът. — Брадвата е нищо без ръката, а ръката е нищо без мозъка. Научил съм се да _мисля_ за брадви.
— Звучи ми мистично — призна Ваймс.
— Сигурно е така — съгласи се Свитсън. — А, ето че вече сме тук.
_Тук_ беше зоната, заета от новопристигналите джуджета. „Много войскова — отбеляза Ваймс. — Отбранително каре. Не са сигурни кои са враговете им. Както и аз.“
Най-близкото джудже го изгледа с онзи полупредизвикателен и полунеловък поглед, на който бе свикнал. Капитан Гъд се изправи.
Ваймс погледна над рамото му, което не беше трудно. Забеляза Ноби и Фред Колън, както и двата трола и дори Веселка, всички седнали накуп.
— Хората ми арестувани ли са, капитане?
— Имам заповед да задържа всеки, заварен тук — отвърна капитанът. Ваймс се възхити на равния тон. Означаваше: „Не искам да влизам в спорове в момента.“
— Какви правомощия имате тук, капитане?
— Правомощията ми са тройни: Низшият крал, минният закон и шейсет въоръжени джуджета — отсече Гъд.
„Мамка му — рече си Ваймс. — Забравих минния закон. Това е проблем. Мисля, че трябва да делегирам. Добрият командир се научава да делегира. Ето защо ще делегирам този проблем на капитан Гъд.“
— Това беше добър отговор, капитане. И го уважавам. — С едно движение той мина край него и тръгна към стражите. Замря на място, когато зад себе си чу звъна на оръжие, вдигна ръце и каза: — Граг Свитсън, бихте ли обяснил ситуацията на капитана? Аз се поставих _под_ негова опека, не извън нея. И сега не е времето или мястото за прибързани действия.
Продължи напред, без да дочака отговор. Честно казано, разчиташе на факта, че проблемите, които ще се изсипят на главата на евентуалния му убиец, вероятно минават за „прибързано действие“, но просто трябваше да се примири с това. Или, разбира се, със смъртта.
Приклекна до Ноби и Колън.