— Съжаляваме, гос’ин Ваймс — измърмори Фред. — Чакахме на пътеката с някакви коне и те просто изникнаха. Показахме им значките, ама хич не щяха да знаят.
— Ясно. А ти, Веселке?
— Реших, че е най-добре да сме заедно сър — призна Веселка.
— Добре. А ти, Детр… — Ваймс погледна надолу и усети горчивина. Краката на Тухльо и Детритус бяха във вериги. — _Позволили_ сте им да ви оковат?
— Ами то май стана бая поли-тично, го’син Ваймс — обясни Детритус. — Ама само продумайте и с Тухльо шъ ги ма’нем, нема проблем. Тия са играчки. И баба ми шъ ги строши.
Ваймс усети гнева да се надига, но го потисна. В момента Детритус се държеше доста по-разумно от шефа си.
— Не ги трошете, докато не кажа — реши той. — Къде са граговете?
— Пазят ги в друга ниша, сър — докладва Веселка. — Миньорите също. Сър, казват, че Низшият крал е тръгнал насам!
— Добре, че пещерата е голяма, иначе щеше да стане доста сгъчкано — въздъхна Ваймс, след което отиде до капитана и се наведе над него. — Оковали сте сержанта ми?
— Той е трол. Това е Куумската долина — безизразно отвърна капитанът.
— Само дето и _аз_ мога да счупя толкова тънки окови — процеди Ваймс. Вдигна очи. Сали и Ангуа си бяха възвърнали снаряжението (и самоуважението) и напрегнато го наблюдаваха.
— Тези офицери са вампир и върколак — посочи той с равен тон. — Знам, че ви е известно и затова много мъдро сте решили да не пробвате да ги закачате. А Свитсън е граг. Но сте оковали сержанта ми в слаби вериги, които може да скъса с един пръст, за да можете да го убиете с оправданието за опит за бягство. Дори не си _помисляй_ да отречеш! Ясни са ми мръснишките номера. Да ти кажа ли какво ще направя? Ще ти дам шанс да демонстрираш братска любов, като освободиш троловете веднага. И останалите. Иначе, освен ако не ме убиеш, ще вложа всичките си умения да отровя бъдещата ти кариера. И да не си _посмял_ да ме убиеш!
Капитанът го изгледа втренчено, но Ваймс бе овладял тази игра много отдавна. Джуджето сведе очи и погледът му попадна на китката на Ваймс, при което ахна и се отдръпна, вдигайки ръка да се предпази.
— Да! Ще го направя! Да!
— Да те видя — отвърна Ваймс, изненадан. После също погледна китката си. — _Какво, по дяволите, е това?_ — обърна се той към Свитсън.
— А-а, маркирало ви е, капитане — бодро отвърна грагът. — Изходна рана, вероятно.
На меката кожа от вътрешната страна на китката на Ваймс червенееше белег с формата на Призоваващия мрак.
Ваймс завъртя ръката си наляво-надясно.
— Било е _истинско_? — промълви той.
— Да. Но си е отишло, сигурен съм. Във вас има разлика.
Ваймс потърка символа. Не болеше, просто бе издута, зачервена кожа.
— Няма да се върне отново, нали? — запита той.
— Съмнявам се да рискува, сър! — обади се Ангуа.
Ваймс тъкмо отвори уста да запита какво има предвид с този сарказъм, когато в каверната с тропот пристигнаха още джуджета.
Не беше виждал по-високи и по-едри от тях. За разлика от повечето джуджета носеха обикновени ризници и само по една брадва — голяма, здрава и чудесно балансирана брадва. Другите джуджета бяха въоръжени до зъби с дузина оръжия. Тези, въоръжени до зъби само с едно, се разделиха и разпръснаха в каверната целенасочено, покривайки наблюдателните пунктове, завардвайки сенките, а четирима от тях заеха позиции зад Детритус и Тухльо.
Когато най-накрая спряха да трополят, от тунела се появи друга група. Ваймс разпозна Рис, Низшия крал на джуджетата. Той поспря, озърна се, хвърли кратък поглед към Ваймс и привика капитана при себе си.
— Всичко ли е у нас?
— Сир? — нервно се отзова Гъд.
— _Знаеш_ какво имам предвид, капитане!
— Да, но не открихме нищо у тях, сир! Претърсихме ги и прегледахме пода три пъти!
— Извинете? — намеси се Ваймс.
— Командир Ваймс! — възкликна кралят, обръщайки се да посрещне Ваймс като отдавна загубен син. — Радвам се да ви видя!
— Загубили сте проклетия куб? — запита Ваймс. — След всичко това?
— Какъв куб имате предвид, командире? — вдигна вежди Кралят. Ваймс не можа да не се възхити на актьорските му способности.
— Този, който търсите — криво се усмихна той. — Този, който беше изкопан в града ми. Този, заради който става цялата бъркотия. Те не биха го изхвърлили, понеже са грагове, нали така? Не могат да унищожат думи. Това е най-лошото престъпление. Значи ще го пазят у тях.
Низшият крал погледна капитан Гъд, който преглътна и смотолеви:
— Не е в тази пещера.
— Не биха го оставили никъде другаде — настоя Ваймс. — Не и сега! Някой може да го намери!
Капитанът кутсузлия се обърна към краля си за помощ.
— Навред цареше паника, като пристигнахме, сир! — заоправдава се той. — Всички тичат и пищят, пожари навсякъде! Пълен хаос, сир! Можем да сме сигурни само в това, че никой не се измъкна! И ги претърсихме всичките, сир. До един ги претърсихме!