Ваймс затвори очи. Спомените избледняваха бързо, докато здравият разум зазиждаше всички онези неща, които не можеха да са се случили, но той си спомни паникьосаните грагове, скупчени над нещо. Дали не бе мярнал проблясъка на сини и зелени точици?
Време е за изстрел наслуки…
— Ефрейтор Нобс, при мен! — нареди той. — Пуснете го да мине, капитане. Настоявам!
Гъд не възрази. Духът му бе сломен. Ноби неохотно мина напред.
— Да, гос’ин Ваймс?
— Ефрейтор Нобс, сдоби ли се с онова ценно нещо, което те помолих да вземеш?
— Ъ-ъ, кое ще да е то, сър? — вдигна вежди Ноби. Сърцето на Ваймс подскочи. Лицето на Ноби бе отворена книга, макар и от онези, забранявани в някои страни.
— Ноби, има моменти, когато понасям изцепките ти. Този не е от тях — уточни Ваймс. — Намери ли онова, _което ти казах да търсиш_?
Ноби го погледна в очите.
— Аз… О? О! О, да, сър — проточи той. — Аз… да… ние се впуснахме, тъй де, тъй де, тъй де, а народът търчеше навсякъде и имаше, такова, пушек… — Лицето на Ноби лъсна от пот, докато устните му мърдаха беззвучно в творческа агония — … а то, и аз храбро се сражавах, когато що да видя: едно блещукащо нещо се търкаля и го подритват насам-натам и си казах: „_Бас ловя_, че ей туй е същото блещукащо нещо, дето гос’ин Ваймс най-изрично ми каза да търся“… и ей го на, цяло-целеничко…
Той измъкна от джоба си малък, нежно присветващ куб и го поднесе напред. Ваймс бе по-бърз от краля. Ръката му се стрелна, сграбчи куба и го стисна в юмрук за част от секундата.
— Браво на теб, ефрейтор Нобс, за стриктното изпълнение на нарежданията ми — каза той и потисна гримасата си при безукорно ужасното изкозируване на Ноби.
— Убеден съм, че това е джуджешка собственост, командир Ваймс — спокойно рече кралят.
Ваймс отвори ръка с дланта нагоре. Кубът, дълъг едва няколко сантиметра, присветваше със сини и зелени светлинки. Металът приличаше на бронз, ръждясал от времето в красиви оттенъци на зеленото, синьото и кафявото. Беше истинско бижу.
„Той е крал — помисли си Ваймс. — Крал върху трон, разклатен като люлеещо се конче. И не е _благ_. Това не е работа, на която благите оцеляват дълго. Той дори има шпионин в _моята_ Стража! Нямам вяра на крале. На кого вярвам в този момент?
На себе си.
Единственото, което знам, е, че никакъв проклет демон не е влязъл в главата ми, без значение какво разправят. Не бих се поддал на това дори да ми предлагат доживотен запас от зеле! Никой не влиза в главата ми освен мен! Но трябва да играеш картите, които са ти раздали…“
— Вземете го — отсече той, отваряйки шепа. На китката му пламна Призоваващият мрак.
— Моля да ми го дадете, командире — каза Рис.
— _Вземете го_ — повтори Ваймс и си помисли: „Да видим _ти_ в какво вярваш, а?“
Кралят посегна, поколеба се и бавно оттегли ръка.
— Или — възкликна той, като че ли мисълта току-що го е осенила — може би е най-добре да остане под вашата прословута опека, командир Ваймс.
— Да. Искам да чуя какво има да казва — Ваймс стисна шепа. — Искам да знам какво е толкова опасно да се знае.
— Действително, аз също — рече кралят на джуджетата. — Ще го занесем на място, където може…
— Огледайте се, сир! — пресече го Ваймс. — Тук са умрели джуджета и тролове! Не са се биели, стояли са рамо до рамо! Огледайте се! Това място прилича на проклета игрална дъска! Това ли е бил заветът им? Тогава ще го чуем тук! На това място! Сега!
— А ако онова, което има да казва, е ужасно? — запита кралят.
— Тогава ще го чуем!
— Аз съм кралят, Ваймс! Тук нямате власт! Това не е вашият град! Стоите тук и ми се репчите с шепа мъже, а семейството ви е едва на двайсетина километра оттук… — Рис спря, а ехото отекна от далечните пещери в каскада от кънтежи и затихна като звън на желязо. С крайчеца на слуха си Ваймс долови как Сали отрони „Опа…“.
Свитсън избърза напред и прошепна нещо в ухото на краля, чието изражение се смени с присъщото единствено за политик грижливо доброжелателство.
„Няма да направя нищо — повтаряше си Ваймс. — Просто няма да мръдна.“
— С нетърпение очаквам отново да видя лейди Сибил — рече Рис. — И сина ви, разбира се…
— Хубаво. Отседнали са едва на двайсетина километра оттук — повтори Ваймс. — Сержант Дребнодупе?
— Сър? — скокна Веселка.
— Моля да отидете с младши страж Гърбатен до града. Предайте на лейди Сибил, че съм добре — добави Ваймс, без да сваля очи от краля. — Заминавайте, веднага!
Докато те бързо се отдалечаваха, кралят се усмихна и огледа каверната. Въздъхна: