— Е, не мога да си позволя кавга с Анкх-Морпорк, не и в момента. Много добре, командире. Знаете ли _как_ да го накарате да говори?
— Не. А вие?
„Това е игра — помисли Ваймс. — Кралят няма да търпи подобна наглост от никого, особено когато численото превъзходство е десет към едно. Кавга? Достатъчно е само да кажеш, че сме попаднали в буря в Куумската долина, такова коварно място, както всички знаят. Ужасно ще ни липсва и със сигурност ще предадем тялото му, ако някога се появи… Но ти няма да пробваш това, нали, защото ти трябвам. Знаеш нещо за тази каверна, а? И каквото и да се случи, искаш добрият малко тъп, но ей богу честен Сам Ваймс да каже на света…“
— Няма два еднакви куба — отвърна Рис. — Обикновено е дума, но може да е дъх, звук, температура, място в света, миризмата на дъжд. Всичко. Доколкото знам, има много кубове, които така и не са проговорили.
— Нима? — процеди Ваймс. — Но това чудо _дърдори_ адски добре. И който и да го е изпратил от долината, е _искал_ да бъде чуто, така че се съмнявам да се обади едва когато сълза от девица капне върху него в топъл вторник през февруари. А този е започнал свойски да бъбри на мъж, който не е знаел и бъкел джуджешки на всичкото отгоре.
— Но със сигурност е искал да бъде чут от джуджета! — възрази кралят.
— Това е легенда на две хиляди години! Кой знае какво е искал? — ядоса се Ваймс. — А _ти_ какво искаш? — Последното беше към Ноби, който се бе присламчил до него и с интерес наблюдаваше куба.
— То… той как мина през стражите ми? — възкликна кралят.
— Нобското промъкване — подхвърли Ваймс, но когато двама смутени стражи сложиха тежки ръце върху слабичките рамене на Ноби, добави: — Не. Оставете го. Хайде, Ноби, пробвай да го накараш да заговори.
— Ъ-ъ, говори или ще ти се стъжни? — предложи Ноби.
— Добър опит — призна Ваймс. — Преди стотина години, сир, се съмнявам някой в Анкх-Морпорк да е знаел добре джуджешки или тролски. Може би съобщението е _предназначено_ за хора? Сигурно е имало селище в равнината, покрай всичките онези птици и рибни запаси.
— Тогава може би още няколко човешки думи, ъ-ъ, Ноби? — подкани го кралят.
— Добре. Отвори плювалника, давай, кажи нещо, развържи език, изплюй камъчето, изд…
— Не, не, господин Ваймс, той съвсем го оплеска! — не издържа Фред Колън. — Било е едно време, нали? Трябва значи да е с едновремешните думи, като… ъ-ъ… издумвай!
Ваймс се засмя на осенилата го идея. „Защо пък не — каза си той. — Би могло. Говорим не толкова за думи, а за звуци…“
Свитсън наблюдаваше опитите с озадачено изражение.
— Как е на джуджешки „отварям“, господин Свитсън? — запита Ваймс.
— В смисъл на „отварям книга“? Казваме „дхуе“, командире.
— Хмм. Няма да стане. Ами… „говоря“?
— О, това е „ооргк“ или в заповедна форма „коогк!“, командире. Но не мисля…
— Извинете! — високо каза Ваймс.
Глъчката от гласове замря.
— Коо! — извика Ваймс.
Сините и зелени светлинки спряха да примигват и започнаха да се движат по метала, формирайки сини и зелени квадратчета.
— Мислех, че художникът не е знаел джуджешки — обади се кралят.
— Да, но е говорел перфектен пилешки — възрази Ваймс. — Ще обясня по-късно…
— Капитане, докарайте граговете — нареди кралят. — Пленниците също, дори троловете. _Всички_ трябва да чуят това!
Повърхността на куба сякаш се движеше върху кожата на Ваймс. Някои от зелените и сини квадратчета леко изпъкнаха над метала.
Кутията започна да говори. Разнесоха се отсечени звуци, които наподобяваха джуджешки, макар че Ваймс не разбра ни дума. Последваха ги няколко силни почуквания.
— Втори събор на Главината — прошепна Свитсън. — Диалектът е точно като по онова време. Който и да говори, току-що каза „Туй нѣщо действува ли?“
Гласът отново заговори. Докато накъсаните стари срички се редяха, Свитсън продължи:
— Пѫрвото дѣло на Такь бе да пропише; второто дело на Такь бе да напише Законитѣ; третото дѣло на Такь бе да напише Свѣть; четвъртото дѣло на Такь бе да напише пѣщѣръ; петото дѣло на Такь бе да напише гѣодъ, каменьно яйцѣ; и в сумракъ на пѣщѣрнатъ гѫрловина гѣодать снесе Братѣтъ; ѣдиният Брать тръгна към свѣтлината и се изправи под откритото нѣбѣ…
— Това е историята на делата, написани от Так — прошепна Веселка на Ваймс.
Той сви рамене, проследявайки с очи неколцина от стражите да прибутват към кръга старите грагове, между които и Ревностен.
— Не е новост или нещо подобно? — разочарова се Ваймс.
— Всяко джудже я знае, сър.
— … той бѣшѣ пѫрвото Джуджѣ — преведе Свитсън. — Откри Законитѣ, написани от Такь, и бе помрачѣнь…