— Вижте, сър, разбирам как се чувствате, но… ами… ето момченцето ви си играе в Куумската долина, при всички тези тролове и джуджета наоколо, които не се бият. Нали така? Не съм лъгала, сър, просто… взаимодействах. Струваше ли си, сър? Ха, доста ги притеснихте, като отидохте при магьосниците! Блясък не бе напуснал града! Рис трябваше да го докара по въздух през нощта. Те всъщност само ви следваха. Единственият, който ви подлъга, бях аз, но се оказва, че не ме е бивало особено. Те се нуждаеха от вас, сър. Огледайте се и кажете не си ли струваше…
На стотина метра от тях камък с размерите на къща, тикан и направляван от дузина тролове, изтрополи по скалата, падна върху една дупка и я затапи като яйце в чашка. Последваха радостни възгласи.
— Може ли да спомена още нещо, сър? — обади се Сали. — _Знам_, че Ангуа е зад мен.
— За теб съм сержант Ангуа — процеди до ухото й Ангуа. — Освен това не подлъга и мен. Казах ти, че не обичаме порти в Стражата. Но ако ви интересува, сър, мирише, сякаш казва истината.
— Държиш ли още връзка с Низшия крал? — запита Ваймс.
— Да, и съм сигурна, че той ще… — започна бързо Сали.
— Ето моите искания: граговете и каквото е останало от охраната им се връщат с мен в Анкх-Морпорк. Включително Ревностен, макар и да разбрах, че ще минат седмици, преди да може отново да говори. Ще се изправят пред Ветинари. Поел съм обещания и никой няма да ме спре да ги изпълня. Ще бъде трудно да им лепна големи обвинения, но поне ще опитам, дявол да го вземе! И понеже се обзалагам на вечерята си, че Ветинари има пръст в цялата тази работа, няма да се учудя, ако накрая ги прати в пакет на Рис. Предполагам, че _той_ има достатъчно дълбока килия за всеобщ комфорт. Разбра ли?
— Да, сър. А останалите искания?
— Същите, но на по-висок тон — отсече Ваймс. — Ясно?
— Абсолютно, сър. В такъв случай аз, разбира се, ще подам оставка.
Ваймс присви очи.
— Ще подадеш оставка, когато аз ти кажа, младши страж! Прие кралския шилинг, помниш ли? И даде клетва. Марш да взаимодействаш!
— Ще я задържите ли? — обади се Ангуа, следейки с поглед отдалечаващият се вампир.
— Сама каза, че е добро ченге. Ще видим. О, не прави такава физиономия, сержант. Сега на мода в политиката е да се шпионират приятелите. Така разбрах. Както тя каза: огледай се!
— Държите се малко несвойствено, сър — Ангуа го изгледа загрижено.
— Да, нали? — усмихна се Ваймс. — Снощи се наспах чудесно. Днес е чудесен ден. Никой не се опитва активно да ме убие, което е чудесно. Благодаря ти, сержант. Желая ти чудесна вечер.
Ваймс понесе малкия Сам обратно в късната следобедна светлина. Даже по-добре, че момичето _работеше_ за Рис. Иначе щеше да стане малко сложничко. Това беше голата истина. Да я задържи? Може би. Беше доста полезна, дори Ангуа го призна. Освен това практически щеше да е принуден да наеме шпионин в такива почти военни времена! Ако си изиграеше ходовете правилно, никой _никога повече_ нямаше да му налага кого да взема в Стражата. Дорийн Уинкингс можеше да си трака фалшивите кучешки зъби, колкото си ще!
Хмм… Ветинари така ли разсъждаваше през _цялото време_?
Чу да го викат по име. По камъните наближаваше карета и Сибил махаше от прозорчето. Това беше още една стъпка напред — дори фургоните вече можеха да стигат дотук.
— Не си забравил за вечерята довечера, нали? — запита тя с известно подозрение.
— Не, скъпа. — Ваймс не бе забравил, но се надяваше, че проблемът може да се изпари, ако не мисли за него. Вечерята щеше да е Официална, с двамата крале и куп важни по-низши управници и водачи на кланове. И за съжаление — Специалния анкх-морпоркски пратеник. Сиреч, Сам Ваймс, излъскан от глава до пети. Поне нямаше да носи чорапогащник и пера. Дори Сибил не беше толкова предвидлива. За жалост обаче в града имаше сносен шивач, горящ от желание да използва всичката златна сърма, която бе закупил случайно преди няколко години.
— Уиликинс ще е приготвил банята, докато се върнем — подхвърли Сибил, когато каретата продължи по пътя си.
— Да, скъпа.
— Недей да гледаш толкова вкиснато! Помни, че ще крепиш честта на Анкх-Морпорк!
— Нима, скъпа? А какво да правя с другата ръка? — изпъшка Ваймс, настанявайки се на мястото си.
— О, Сам! Довечера ще крачиш редом с крале!
„По-скоро бих крачил сам-самичък по пътя за Петмезената мина в три сутринта — помисли си Ваймс. — Под дъжда, с преливащите улуци.“ Но съпругите са си такива. Тя толкова се… _гордееше_ с него. Изобщо не му беше ясно защо.