Погледна китката си. Поне _това_ си бе изяснил. Изходна рана, как ли не! Просто горящият нефт бе пръснал по ръката му. Може _малко_ да прилича на онзи проклет символ, колкото да паникьоса джуджетата, но на _него_ не му минаваха никакви воднисти очи. Здрав разум и факти, ето на какво се осланяше той!
След време осъзна, че не пътуваха към града. Бяха се спуснали почти до езерата, но сега се насочваха отново нагоре по стръмната пътека. Долината се ширна пред очите му.
Кралете здраво товареха подчинените си с презумпцията, че уморените бойци са по-малко навити за бой. Групите пъплеха по скалите като мравки. Може би имаше план. Сигурно имаше план. Но планините щяха да му се надсмиват всяка зима. Тук трябваше да се поддържат отряди през цялото време, да се обхождат баирите и да се откриват и разбиват опасните камъни, преди да причинят беди. Народът трябваше да помни Куумската долина! Защото в противен случай миналото му е… минало.
И може би отвъд тътнежа на подземните води ще се чуе смехът на мъртвите крале.
Каретата спря. Сибил отвори вратата.
— Слизай, Сам Ваймс — нареди тя. — Без спорове. Време е за портрета.
— Тук ли? Но тук е… — започна Ваймс.
— Добър ден, командире — жизнерадостно поздрави Ото Вик, застанал на вратата. — Зложих пейка и зветлината е зъвзем подходяща за зветовете!
Ваймс трябваше да се съгласи. Планините искряха като злато под проблясъците на светкавиците. В далечината Кралските сълзи падаха в блестящ сребрист низ. Ярко оцветени птици се стрелкаха из небето. И по цялото протежение на долината имаше дъги.
Куумската долина в Деня на Куумската долина. Той трябваше да е там.
— Дали нейно благородие би зеднала з момченцето на зкута зи, а вие, командире, да зазтанете з ръка на рамото й…? — Той се засуети около тях с големия си черен иконограф.
— Дошъл е да направи снимки за Вестника — прошепна Сибил. — И си казах, е, сега или никога. Портретната живопис трябва да се развива.
— Колко ще отнеме това? — запита Ваймс.
— О, чазтица от зекундата, командире!
Ваймс се ободри. Така по` биваше.
Разбира се, никога не трае толкова. Но следобедът беше топъл и Ваймс все още се чувстваше чудесно. Седнаха и се втренчиха с онези смразени усмивки, които хората придобиват, когато се чудят защо частица от секундата трае половин час, докато Ото се опитваше да натъкми Вселената според вкуса си.
— Хавлок ще се чуди как да те възнагради, да знаеш — промърмори Сибил, докато вампирът се суетеше около тях.
— Може да продължи да се чуди — отвърна Ваймс. — Имам всичко, което желая.
Той се усмихна.
Щрак!
>
— Шейсет нови стража? — повтори лорд Ветинари.
— Цената на мира, сър — добросъвестно обясни капитан Керът. — Сигурен съм, че командир Ваймс няма да се примири с по-малко. Наистина изпитваме недостиг.
— Шейсет мъже — и джуджета, и тролове очевидно — представляват над една трета от сегашния ви състав — възкликна патрицият, потропвайки с бастуна си по калдъръма. — Мирът пристига с доста голяма квитанция, капитане.
— И известни дивиденти, сър — отбеляза Керът.
Те се загледаха в пресечения кръг, очертан над входа на мината точно над жълто-черната лента, опъната от Стражата да спира натрапници.
— Мината задочно се пада на нас, така ли? — запита Ветинари.
— Очевидно, сър. Май че терминът е „отчуждаване за обществена полза“.
— А, да. С други думи, явна правителствена кражба — въздъхна Ветинари.
— Но граговете бяха откупили правото на неограничена поземлена собственост, сър. Едва ли ще го предявят сега.
— Така е. А джуджетата наистина ли могат да правят водонепропускливи тунели?
— О, да. Почти откакто има рудници. Желаете ли да влезете вътре? Обаче се опасявам, че асансьорът не работи в момента.
Лорд Ветинари огледа релсите и малките вагонетки, с които джуджетата бяха извозвали отпадъка. Опипа сухите стени. Върна се обратно по стълбите и се намръщи, когато еднотонна желязна плоча проби стената, профуча покрай лицето му, премина през отсрещната стена и се заби в улицата отвън.
— А това в реда на нещата ли е? — запита, отръсквайки мазилка от наметката си.
Въодушевен глас зад него извика:
— Въртящият момент! Това е невероятно! Изумително!
През дупката в стената се промуши фигура, хванала нещо в ръка, и се втурна към капитан Керът, треперейки от вълнение.
— Завърта се веднъж на всеки 6.9 секунди, но въртящият момент е огромен! Счупи стягата! Какво го захранва?
— Май никой не знае — отвърна Керът. — В Юбервалд…