— Имах привилегията да съм към Грубияните от Шарлатанската улица, сър — сподели икономът.
— Наистина? — Ваймс искрено се впечатли. — Доколкото си спомням, големи хулигани бяха.
— Благодаря, сър — шлифовано отвърна Уиликинс. — Горд съм, че давах от себе си повече, отколкото получавах, когато се наложеше да обсъждаме спорни териториални въпроси с младоците от Въжената улица. Още помня, че докерните куки бяха любимото им оръжие.
— А вашето?… — любопитството се надигна у Ваймс.
— Шапка с подшити в периферията заострени монети, сър. Неизменна подръчна помощ в трудни моменти.
— Ей богу, човече! С това може да извадиш нечие око!
— Да, сър, с вещина — додаде Уиликинс, педантично сгъвайки една кърпа.
„И ето те сега, стоиш тук с раираните си панталони и икономския жакет, лъскав като лой и мазен като масло — помисли си Ваймс, докато обираше под ушите. — А пък аз съм херцог. Как се обръща светът.“
— А някога да си чувал някой да предложи „Хайде да си устроим размирици“?
— Никога, сър — отвърна Уиликинс, отново поемайки вестника.
— И аз не съм. Това се случва само в пресата. — Ваймс погледна превръзката на ръката си. Беше си доста размирна.
— Споменава ли се, че съм взел лично участие? — понамръщи се Ваймс.
— Не, сър. Но тук пише, че враждуващи фракции по улиците са били разтървани със сърцатите усилия на Стражата, сър.
— Наистина ли са използвали думата „сърцати“?
— Действително са я употребили, сър.
— Е, добре — измърмори Ваймс свадливо. — А отбелязали ли са, че двама полицаи, единият доста зле пострадал, е трябвало да бъдат закарани до Безплатната лечебница?
— Изрично не, сър.
— Аха. Типично. О, добре, де… продължавай!
Уиликинс се прокашля икономски.
— Може би ще предпочетете да отдръпнете бръснача за следващата статия, сър. Имах затруднения с нейно благородие относно порязването миналата седмица.
Ваймс видя отражението си да въздъхва и наведе бръснача.
— Добре, Уиликинс, казвай най-лошото.
Зад него вестникът професионално прошумоля.
— Заглавието на трета страница е „Вампирски служител за Стражата?“ — икономът внимателно отстъпи назад.
— По дяволите! Кой им е казал?
— Действително не бих могъл да отговоря, сър. Пише, че не сте благоразположен към вампири в Стражата, но че днес ще интервюирате кандидат. Пише, че има бурни спорове по въпроса.
— Обърни на осма страница, а? — помоли Ваймс. Зад гърба му вестникът отново прошумоля.
— Е? — подкани Ваймс. — Там обикновено поместват глупавата политическа карикатура, нали?
— Свалихте бръснача, _нали_, сър? — увери се Уиликинс.
— Да!
— Може би ще е удачно да се отдръпнете и от умивалника, сър — додаде икономът.
— Направили са карикатура за мен, нали… — мрачно произнесе Ваймс.
— Действително, сър. Изобразява малък нервен вампир и, ако мога така да се изразя, доста преувеличена илюстрация на вас самия, надвесен над бюрото, с дървен кол в дясната ръка. Надписът гласи „Бива те с кръвнините, а?“, сър, което е хумористична игра на думи, навеждаща на мисълта, от една страна, за стандартните полицейски процедури…
— Да, мисля, че долавям приблизително идеята — уморено го прекъсна Ваймс. — Има ли начин да отскочиш дотам и да купиш оригинала преди Сибил? Всеки път, когато пуснат карикатура за мен, тя се добира до нея и я окачва в библиотеката!
— Господин, ъ-ъ, Фиц наистина доста добре улавя спецификата, сър — защити я икономът. — И съжалявам да ви уведомя, че нейно благородие вече ме инструктира да отида до редакцията на Вестника от _нейно_ име.
Ваймс изпъшка.
— Освен това, сър — продължи Уиликинс, — нейно благородие пожела да ви напомня, че тя и младият Сам ще ви чакат в ателието на сър Джошуа точно в единайсет, сър. Портретът е на важен етап, доколкото разбирам.
— Но аз…
— Тя беше изключително изрична, сър. Каза, че ако командирът на полицията не може да си вземе малко свободно време, то кой друг би могъл?
>
_На този ден през 1802 художникът Методий Мискинин се събуди посред нощ, понеже грохотът на войната идваше от чекмедже на нощната му масичка._
_Отново._
>
Подземието се осветяваше от един малък светилник, който всъщност само придаваше на тъмнината различна текстура и отделяше тъмните от по-тъмните сенки.
Фигурите едва се открояваха. При нормално зрение бе невъзможно да се различи говорещият.
— Ни дума за това, ясно?
— Ни дума? Че той е _мъртъв_!
— Това си е джуджешка работа! Не бива да стига до ушите на Градската стража! Те тук място нямат! Някой от нас да ги иска _тия_ тук долу?
— Ама те имат джуджета-стражари…