_Зззп_. Хартията се разхвърча.
Бре, кой би предположил? Ваймс се замисли. Май проклетото нещо все пак може да е от полза.
Съобщителната тръба писна. Той я откачи и каза „Ваймс“.
— Дойде вечерното издание на Вестника, сър — съобщи далечният глас на сержант Дребнодупе. Звучеше разтревожен.
— Добре. Изпрати го горе.
— И има двамина тук, които искат да ви видят, сър.
В гласа й прозираше предпазлива нотка.
— И чуват какво казваш?
— Точно така, сър. Тролове. Настояват да ви видят лично. Казват, че имат съобщение за вас.
— Подушваш ли неприятности?
— С всеки сантиметър, сър.
— Слизам долу. — Ваймс окачи тръбата. Тролове със съобщение. Беше малко вероятно да е покана за литературен обяд.
— Ъ-ъ… Гроздебери?
Още веднъж зеленикавата мараня се срасна в сияещо духче.
— Открих данните, Въведете Името Си Тук. Тъкмо работя по тях — докладва то и отдаде чест.
— Добре, но влез в кутията, а? Ще излизаме.
— Разбира се, Въведете Името Си Тук! Благодаря, че избрахте…
Ваймс напъха кутията в джоба си и слезе долу. В приемната беше разположено не само бюрото на дежурния, но и още десетина по-малки, на които стражите сядаха, когато трябваше да свършат наистина сложните задължения от полицейската работа, като например да поставят правилно препинателните знаци в някое изречение. Редица стаи и коридори излизаха в нея. Полезен резултат от всичко това беше, че всяко действие там незабавно привличаше много внимание.
Ако двата трола, които доста се набиваха на очи в средата на помещението, замисляха някаква беля, бяха избрали лош момент. Тъкмо между предаването на смените. Понастоящем се опитваха безуспешно да се перчат, без да мърдат, наблюдавани с дълбоко подозрение от седем-осем разнокалибрени стражи.
Сами си бяха криви. Бяха _лоооши_ тролове. Поне искаха всички да мислят така. Но бяха оплели конците. Ваймс беше виждал лоши тролове и тези бяха далеч от истината. Бяха се постарали. О, да. Лишеи покриваха главите и раменете им. Родови графити шареха телата им; единият дори беше издялкал ръката си, което сигурно е боляло, за да постигне този каменно-непукистки тролски изглед. Тъй като окичването с традиционния пояс от човешки и джуджешки черепи би довело до бразда от петите на приносителя чак до най-близкия дранголник, а маймунските черепи предразполагаха към нападение от джуджета без основни познания в съдебната антропология, тези тролове — Ваймс се ухили — тези момчета бяха прибягнали до най-доброто, с което можеха да минат, а именно овчи и ярешки черепи, ей богу! Евала, момчета, това е наистина страховито.
Беше потискащо. Някогашните лоши тролове не си правеха този труд изобщо. Просто ти набиваха канчето със собствената ти ръка, докато схванеш идеята.
— Е, господа? — подкани ги той. — Аз съм Ваймс.
Троловете размениха погледи през плетеницата от лишеи и единият загуби.
— Гусин Хризопрас, он сака да ви види — смръщено обяви той.
— Нима? — подхвърли Ваймс.
— Он сака да ви види _сега_ — натърти тролът.
— Е, нали знае къде живея — сви рамене Ваймс.
— _Ъхъ. Знае._
Две думи, треснати в тишината като олово. Имаше нещо в начина, по който тролът ги изрече. Някак си убийствено.
Тишината беше нарушена от стоманения звук на влизащ в гнездото си спусък, последван от щракване. Троловете се обърнаха. Сержант Детритус изваждаше ключа от ключалката на големите яки двойни врати на участъка. После се завъртя и тежките му ръце легнаха върху раменете на троловете. Той въздъхна.
— Момчета — протътна, — ако имаше даскало за тъпунгери, немаше да сте минали и първи клас.
И тогава тролът, който изрече не особено завоалираната заплаха, направи още една грешка. Било от ужас или от тъпо бабаитство, ръцете му се раздвижиха. Със сигурност никой с поне една функционираща мозъчна клетка нямаше да избере този момент, за да вдигне ръце в онова, което за троловете беше позиция за атака.
Юмрукът на Детритус се стрелна мигновено и от трясъка при съприкосновението му с черепа на трола мебелировката се разтърси.
Ваймс отвори уста… и отново я затвори. Тролският език бе силно материален. А и битовите обичаи трябва да се уважават, нали? Освен това тролски череп не може да се разбие толкова лесно, дори с чук и длето. _А и той заплаши семейството ти_ — додаде подсъзнанието му. _Търсеше си го…_
Стегна го пристъп на болка от ранената му ръка, подет от пронизващо главоболие. О, по дяволите! Игор твърдеше, че онова ще свърши работа.
Удареният трол се заклати секунда-две, след което се прекатури напред с отсечено движение.