— Добре тогава. Но само ти, сержант — кимна Ваймс. — Останалите влизате само ако чуете крясъци. Тоест моите крясъци. — Той се поколеба, след което извади дезорганизатора, който още си мънкаше под носа. — И без прекъсвания, разбрано?
— Да, Въведете Името Си Тук! Хм, хъм, хм…
Ваймс с усилие отвори вратата. Облъхна го мъртъв, вкочаняващ въздух. Дебел скреж запращя под краката му. Дъхът му мигновено се накълби в облачета.
Мразеше склада за бъдещи свински доставки. При вида на висящите във въздуха полупрозрачни парчета бъдно месо, ежедневно добиващи реалност, го побиваха тръпки по причини, които нямаха нищо общо с температурата. Сам Ваймс считаше хрупкавия бекон за самостоятелно хранително звено и при вида на обратната му материализация стомашната му дейност се насочваше в погрешната посока.
Направи няколко крачки навътре и се озърна в усойната, мразовита сивота.
— Командир Ваймс — обяви, чувствайки се малко глупаво.
Тук, встрани от вратите, до височината на коленете му се стелеше хладна мъгла. Два трола прегазиха през нея, насочвайки се към него. Още повече лишеи, забеляза той. Още повече родови графити. Още повече овчи черепи.
— С оръжията дотук — изтътна единия.
— Беее! — отзова се Ваймс, минавайки между тях.
Зад него се дочу изщракване и тихия звън на обтегната желязна тетива, жадуваща за свобода. Детритус бе опрял на рамо арбалета си.
— Пробвайте да ми го вземете, ако щете — предложи той.
По-навътре в мъглата Ваймс забеляза група тролове. Един-двама от тях имаха вид на наемни мутри. Макар че и останалите… Той въздъхна. Всичко, което трябваше да направи Детритус, бе да стреля с онова чудо в тази посока и голяма част от организираната престъпност в града изведнъж щеше да стане доста дезорганизирана, както впрочем и Ваймс, ако не залегнеше навреме. Но той не можеше да позволи това. Тук имаше правила отвъд закона. Освен това дванайсетметрова дупка в стената на склада щеше да наложи известни обяснения.
Хризопрас седеше на една покрита със скреж щайга. Неизменно изпъкваше сред останалите. Докато малцина тролове ползваха нещо повече от кожена препаска, той носеше костюми. Носеше дори вратовръзка с диамантена игла. А днес бе наметнал кожено палто на раменете си. Това сигурно беше за шоу. Троловете _обичаха_ ниски температури. Можеха да мислят по-бързо на хладна глава. Именно затова срещата бе насрочена тук. „Добре — зарече се Ваймс, опитвайки да спре тракането на зъбите си, — когато е _мой_ ред, ще уредя сауна.“
— Гос’ин Ваймс! Убаво, че понамина — приветливо го посрещна Хризопрас. — Тез господа тук са благородни бизнесмени от мойте познайници. Сигур можеш да свържеш лицата с имена.
— Да, Брекчите — кимна Ваймс.
— Е, де, е, де, гос’ин Ваймс, знаеш, че нема таквоз нещо — невинно възрази Хризопрас. — Нийце само се обединеваме в подкрепа на тролските интереси в града с ‘ного доброжелателни цели. Мож’ се ка’е, че сме съсловни лидери. Нема нужда да се обиждаме.
„Съсловни лидери“ — преглътна Ваймс. Напоследък много се говореше за съсловните лидери, в смисъл на „съсловните лидери призоваха за спокойствие“ — фраза, която Вестникът използваше толкова често, че печатарите сигурно не я сваляха от набор. Ваймс се чудеше кои бяха те и как бяха избрани и понякога дали „да призовеш за спокойствие“ означава да смигнеш и да кажеш: „Не използвай онази лъскавата нова бойна брадва в шкафа там… не, не тази, другата“. Кофтимели беше съсловен лидер.
— Казал си, че искаш да говориш с мен насаме — Ваймс кимна към сенчестите фигури. Някои от тях прикриваха лицата си.
— Тъй е. О, тез господа зад мен ли? Таман си тръгват. — Хризопрас им направи знак с ръка. — Тук са само щото да ти е ясно, че един трол, искрено твой, говори от името на ‘ного. И сигур добрият ти сержант тук, моят стар приятел Детритус, ще иде отвън да палне един фас, тъй ли ще да е? Тоз разговор е между нас двамцата или нема да го бъде.
Ваймс се обърна и кимна на Детритус. С нежелание, свъсил вежди към Хризопрас, сержантът се оттегли. Другите тролове го последваха. Проскърцването от стъпките по скрежа заглъхна и вратите се затръшнаха.
Ваймс и Хризопрас се изгледаха в буквално замръзналата тишина.
— Чувам, че ти тракат зъбите — обади се Хризопрас. — Туй място е идеално за трол, ама ти си се смръзнал до костите, нали? Затуй донесох т’ва кожено палто — той го свали от раменете си и му го подаде. Тук сме само двамцата, ясно?
Гордостта беше едно, но да не си усещаш пръстите — друго. Ваймс се сгуши в меката, топла кожа.
— Убаво. Не мож разговаря с некой, дето са му замръзнали ушите, нал’ тъй? — подметна Хризопрас, измъквайки голяма табакера. — Най-напред подочух, дето един от младоците ми е бил неучтив с теб. Подочух, че намекнал, че съм от ония тролове, дето ще я подкарат на лична основа и ще дигнат ръка на убавата ти жена и мъненкото ти синче, дето тъй добре отраства. По некой път се отчайвам от днешната младеж. Нема уважение. Нема стил. Нема финес. Ако сакаш нов алпинеум в градината си, само кажи.