Под креватчето се разнесе сумтене. Драконът Олигав дремеше там. Древен, с раздърпани криле, останал без огън и без зъби, той с мъка катереше стълбите всеки ден и заемаше поста си под креватчето. Никой не знаеше защо. В съня си издаваше тихи свистящи звуци.
Щастливата тишина обгърна Ваймс, но не можеше да продължи вечно. Трябваше да започне Четене на Книгата с Картинки. Това беше _смисълът_ на шест часа. Беше все същата книга, всеки ден. Страниците й бяха заоблени и омекнали там, където ги бе дъвкал малкият Сам, но за един човек в тази детска стая това беше книгата на книгите, най-великата приказка, разказвана някога. Ваймс вече нямаше нужда да я чете. Знаеше я наизуст.
Казваше се „Къде е моята крава?“.
Неустановеният тъжител бе изгубил кравата си. Това беше фабулата. Действително.
Първа страница започваше обещаващо:
C>
{m x-large}Къде е моята крава?{/m}
{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}
{m x-large}Вика „Беее!“{/m}
{m x-large}Това е овца!{/m}
{m x-large}Това не е моята крава!{/m}
C$
След това авторът се бе захванал сериозно с материята:
C>
{m x-large}Къде е моята крава?{/m}
{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}
{m x-large}Вика „Иииии!“{/m}
{m x-large}Това е кон!{/m}
{m x-large}Това не е моята крава!{/m}
C$
В този момент авторът бе изпаднал в творческа агония и споделяше от разтърсените дълбини на душата си:
C>
{m x-large}Къде е моята крава?{/m}
{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}
{m x-large}Вика „Хррррп!“{/m}
{m x-large}Това е хипопотам!{/m}
{m x-large}Това не е моята крава!{/m}
C$
Беше хубава вечер. Малкият Сам вече се усмихваше широко и гукаше в унисон със сюжета.
В края на краищата кравата щеше да се намери. Но едва след като се разгърнат всички страници. Разбира се, оставаше известно напрежение от факта, че всички останали животни бяха представени по начин, който би могъл да обърка коте, вероятно израснало в по-тъмна стая. Конят стоеше пред закачалка за шапки, както често правят конете, а хипопотамът ядеше от едно корито, до което бе подпряна обърната вила за сено. Гледано от неправилната посока, живописното изображение би могло, макар и за секунда, да се оприличи на крава…
Тъй или иначе, малкият Сам я обожаваше. Това сигурно беше най-гушканата книга на света.
Въпреки всичко тя всяваше смут у Ваймс, макар че бе наистина надобрял със звуците и би се изправил срещу всеки конкурент в интерпретацията на „Хррррп!“. Но дали книгата беше за градско дете? Кога то изобщо ще чуе тези звуци? Единственият звук от тези животни в града беше „цър-пър“. Но накъдето и да погледнеше, детската стая бе пълна с конспирация, с блеещи агънца, с меченца и пухкави патенца.
Една вечер след уморителен ден той пробва своята улична версия:
C>
{m x-large}Къде е моят тати?{/m}
{m x-large}Това моят тати ли е?{/m}
{m x-large}Вика „Мамкаму! Мърша и скариди!“{/m}
{m x-large}Това е Дъртия Гнусен Рон!{/m}
{m x-large}Това не е моят тати!{/m}
C$
Вървеше наистина добре, докато не дочу многозначително покашляне от прага, където бе застанала Сибил. На следващия ден малкият Сам с безпогрешния детски инстинкт за тези неща каза на Чистофайна „Мамаму!“. И макар че Сибил не повдигна темата дори когато бяха насаме, това бе то. Оттогава Сам се придържаше стриктно към лицензираната версия.
Днес, докато вятърът хлопаше по прозорците, Ваймс я рецитираше по памет и сякаш двамата бяха обгърнати от този малък детски свят с розово-синия му покой и съществата, които бяха толкова меки и пухкави. На детския часовник малко рунтаво агънце отброяваше отминаващите секунди.
Когато се полупробуди в здрача с рунтави остатъци от тъмни овце в съзнанието, Ваймс се взря с недоумение в стаята. Изпълни го паника. Какво беше това място? Защо там стояха всички тези ухилени животни? Какво лежеше на крака му? Кой беше тоя, дето задава въпроси, и защо бе завит със син шал, изпъстрен с патенца?
Благословените спомени се върнаха. Малкият Сам бе заспал дълбоко, гушнал шлема на Ваймс като мече, а Олигав, винаги нащрек за топло местенце, на което да се пльосне, бе отпуснал глава върху ботуша му. Кожата вече бе подгизнала от лиги.
Ваймс внимателно издърпа шлема си, загърна се с шала и се завлече към голямата приемна на долния етаж. Изпод вратата на библиотеката се процеждаше светлина, така че той, все още леко зашеметен, се набута в нея.