Малките очички на г-жа Уинкингс блеснаха с праведна злост.
— О, да не би да каззвате, че вампирите за… глупави?
— Обратното, госпожо Уинкингс. Казвам, че са интелигентни. И точно това е проблемът. Защо му е на един умен човек да рискува да го ритат отз… в главата всеки ден за трийсет и осем долара на месец, плюс надбавките? Вампирите имат класа, имат образование, имат „фон“ пред името си! Имат възможност за стотици къде-къде по-добри занимания, отколкото да обикалят улиците като ченгета. Какво искате от мен, да ги накарам _насила_ да постъпят в Стражата?
— Нямали да им сссе предложи по-висссок чин? — запита Джон Смит. Лицето му бе потно, а постоянната му усмивка — налудничава. Мълвеше се, че изпитва големи затруднения с Обета.
— Не. Всички започват с улицата — отсече Ваймс. Това не беше съвсем вярно, но въпросът го засегна. — Както и с нощната стража. Добър тренинг. Най-добрият. Седмица дъждовни нощи с надигащи се мъгли, капеща във врата вода и странни шумове в сенките… е, тогава разбираме дали имаме истинско ченге…
Още недоизрекъл и разбра истината. Направо се сблъска челно с нея. Сигурно бяха намерили кандидат!
— Е, радвам зе да го чуя! — Г-жа Уинкингс се отпусна назад в стола.
Ваймс искаше да я разтърси и да изкрещи: „Не си вампир, Дорийн! _Омъжена_ си за вампир, да, но той не е бил такъв до момента, когато човек изобщо може да си представи, че би могъл да има желание да те захапе! Всички _истински_ въздържатели се опитват да се държат нормално и ненатрапчиво! Без диплещи се плащове, без кръвосмучене и определено без разкъсване на корсажни нощници на млади дами! Всеки знае, че Джон Смит Какъв Ти Вампир беше Конт Варго Св. Ужас фон Злодейски! Но сега той пуши лула и носи тези ужасни пуловери, колекционира идиотщини и прави модели на човешки органи от кибритени клечки, понеже смята, че хобитата ни правят по-човешки! Но ти, Дорийн? Ти се роди на Петльовата улица! Майка ти беше перачка! Никой никога не би ти разкъсал нощницата, не и без кран! Но ти си толкова… _увлечена_ по това, нали? То ти е проклето _хоби_. Опитваш се да изглеждаш по-вампирски от самите вампири! За жалост фалшивите резци потракват, докато говориш!“
— Ваймс?
— Ъ-ъ? — Ваймс осъзна, че протичаше разговор.
— Господин Смит има добри новини — обяви Ветинари.
— Да, наиссстина — Джон Смит засия безумно. — Имаме попълнение за вас, командире. Вампир, който _иссска_ да бъде в Ссстражата!
— И, разбира зе, нозщта _няма_ да е проблем — додаде Дорийн тържествуващо. — Ние _зме_ нозщта!
— Да не се опитвате да ми кажете, че _трябва_… — започна Ваймс, но Ветинари бързо се намеси:
— О, не, командире. Всички ние напълно уважаваме вашата автономност като началник на Стражата. Очевидно трябва да назначите когото сметнете за удачно. Единствената ми молба е кандидатът да бъде интервюиран в дух на безпристрастност.
„Да, де, точно така — каза си Ваймс. — А политиката с Юбервалд ще потръгне малко по-гладко, нали, ако се похвалим, че дори сме взели въздържател в Стражата. И ако отхвърля този кандидат, ще трябва да обяснявам защо. А «просто не харесвам вампири, ясно?» вероятно няма да мине.“
— Разбира се — отвърна той. — Пратете ми го.
— Той всъщност е тя — уточни лорд Ветинари. Погледна книжата пред себе си. — Салация Делорезиста Аманита Тригестратра Зелдана Малифий… — той поспря, разлисти няколко страници и заключи:
— Мисля, че можем да пропуснем известна част от фамилията, но завършва с „фон Гърбатен“. Тя е на петдесет и една, _но_ — додаде бързо, преди Ваймс да се хване за разкритието — за един вампир това не е никаква възраст. О, и предпочита да я наричат просто Сали.
>
Съблекалнята не беше достатъчно голяма. Всъщност нямаше нищо общо с „достатъчно голяма“. Сержант Ангуа се опита да не диша.
Огромна зала, ето това щеше да е добре. На открито — още по-добре. Онова, от което се нуждаеше, бе пространство, в което лъха въздух. По-специално нуждаеше се от пространство, в което да не лъха на вампир.
По дяволите Веселка! Но не можеше да откаже щеше да изглежда зле. Единственото, което можеше, бе да изцеди една усмивка и да потисне напиращото желание да откъсне със зъби гръкляна на момичето.
„Сигурно е наясно какво прави — занарежда си Ангуа. — Сигурно _знаят_, че излъчват онова усещане за непринудена лекота, за увереност сред всякаква компания, като че са си у дома навсякъде, карат всички останали да се чувстват долнопробно и неловко. О, боже! Викай ми Сали, да, бе!“
— Извинявай за това — каза на глас, опитвайки се да насили космите по врата си да не настръхват. — Малко е тесничко тук. — Тя се прокашля. — Както и да е, това е положението. Не се притеснявай, тук винаги си мирише така. И не се хаби да заключваш шкафчето си — всички ключове са еднакви, пък и повечето врати поддават, ако удариш рамката както трябва. Не дръж ценности в него — тук има прекалено много ченгета. И не го вземай много навътре, когато някой ти сложи светена вода или дървен кол в шкафчето.