— Това вероятно ли е? — вдигна вежди Сали.
— Не е вероятно — отвърна Ангуа. — _Сигурно_ е. Аз, напр’мер, редовно намирах кучешки нашийници и бисквитки с формата на кокал в моето.
— Не се ли оплака?
— Какво? Не! _Никакви_ оплаквания! — сопна се Ангуа, жадувайки да спре да вдишва на момента. Вече беше сигурна, че косата й е в пълен хаос.
— Но аз смятах, че Стражата е…
— Виж какво, то няма нищо общо с онова, което си… което _сме_, ясно? Ако си джудже, ще намериш чифт обувки с платформа или подвижна стълба или нещо от сорта, макар че напоследък не се случва толкова често. Обикновено го пробват с _всекиго_. Това си е запазена марка на ченгетата. И после гледат реакцията ти, разбираш ли? Не им пука дали си трол или гном, или зомби, или вампир — _особено_, додаде тя на себе си, — но не им позволявай да си мислят, че си мрънкало или порта. Всъщност бисквитките бяха доста добри, да ти кажа честно… а, видя ли се с Игор?
— Неведнъж — отвърна Сали. Ангуа насили една усмивка. В Юбервалд непрекъснато се натъкваш на Игори. Особено ако си вампир.
— С тукашния имам предвид.
— Не мисля.
А, добре. Ангуа обикновено избягваше лабораторията на Игор, понеже миризмите, излъчващи се оттам, бяха или болезнено химически или ужасно, неприлично органични, но сега би ги поела с облекчение. Тя тръгна към вратата малко по-бързо, отколкото налагаше вежливостта, и почука.
Вратата се отвори със скърцане. Всяка врата, отваряна от Игор, скърцаше. Това си е талант.
— Здрасти, Игор — жизнерадостно поздрави Сали. — Дай шест!
Ангуа ги остави да си бърборят. Игорите бяха естествено сервилни, вампирите — естествено не. Бяха идеално съчетание. Поне сега можеше да отиде да подиша малко въздух.
>
Вратата се отвори.
— Господин Песимал, сър — обяви Веселка, въвеждайки в кабинета на Ваймс един човечец, немного по-висок от нея самата. — А ето и нашия брой на Вестника…
Господин Песимал бе спретнат. Всъщност доста повече от спретнат. Бе от прибрания тип хорица, които все сгъват разни неща. Костюмът му бе евтин, но много чист, малките му обувки направо блестяха. Косата му също блестеше, дори повече от обувките. Имаше път на средата и беше зализана до такава степен, че изглеждаше като нарисувана на главата му.
Всички градски ведомства се инспектират редовно, бе казал Ветинари. Няма причина да пропуснат Стражата, нали? Все пак тя е основна цедка за градската хазна.
Ваймс бе изтъкнал, че цедка е онова, което задържа нещата да не отидат нахалост.
Въпреки това, бе отвърнал Ветинари. _Просто_ въпреки това. Човек не може да спори с „въпреки това“.
И резултатът бе господин Песимал, пристъпващ към Ваймс.
Той _проблясваше_ при всяка крачка. Ваймс не можеше да измисли друга дума, за да го опише. Всяко движение бе… ами премерено. „Обзалагам се, че има калъф и очила на връзка — каза си Ваймс.“
Господин Песимал се сгъна на стола пред бюрото на Ваймс и отвори закопчалките на чантата си с две малки премерени щраквания. С известна церемония надяна очила на носа си. Бяха с черна връзка.
— Пълномощното ми от лорд Ветинари, ваша светлост — той подаде лист хартия.
— Благодаря, господин… Е. И. Песимал — Ваймс бегло го погледна и го сложи настрана. — И така, с какво можем да сме полезни? Между другото, когато съм на работа, обръщението е „командир Ваймс“.
— Ще ми трябва кабинет, ваша светлост. И достъп до всичките ви книжа. Както знаете, ми е възложено да представя на негова милост цялостен преглед и анализ разходи/ползи по отношение на Стражата, с предложения за подобрение във всеки аспект на нейните дейности. Вашето сътрудничество е много ценно, но не е крайно необходимо.
— Предложения за подобрение, а? — жизнерадостно откликна Ваймс, а зад стола на Е. И. Песимал сержант Дребнодупе затвори ужасено очи. — Чудничко! Открай време съм известен със сътрудническото си отношение. Споменах за херцоглъка, нали?
— Да, ваша светлост — педантично отвърна Е. И. Песимал. — Така или иначе, вие сте херцогът на Анкх и би било неуместно да се обръщам към вас по друг начин. Ще се чувствам неудобно, че съм неучтив.
— Разбирам. А аз как да се обръщам към _вас_, господин Песимал?
С крайчеца на окото си той видя една дъска на пода отсреща да се надига почти незабележимо.