О, добре. За да слезе долу, тя се превърна в човек — лапите бяха чудесно нещо, но определени неща се удаваха по-добре на маймуните. Стените, разбира се, бяха хлъзгави, но в течение на годините бяха изпадали толкова много тухли, че спускането се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Освен това кладенецът беше едва около двайсетина метра дълбок, строен по времето, когато широко се вярваше, че всяка вода, която поддържа толкова много мустакати плуващи нещица _трябва_ да е здравословна.
По дъното имаше свежи дъски. Някой — а със сигурност това можеше да са само джуджетата — бе проникнал в кладенеца и бе препречил прохода с две напречни дъски. Бяха прокопали дотук и бяха спрели. Защо? Защото са стигнали кладенеца ли?
Под дъските бе избила мръсна вода или по-скоро водоподобна течност. Тунелът тук бе малко по-широк и джуджетата го бяха напуснали — тя подуши — преди няколко дни, не повече. Да. Джуджетата бяха проникнали тук, бяха почовъркали наоколо, а после се бяха изнесли вкупом. Дори не си бяха направили труда да разчистят. Носът й показваше картината образно.
Тя запълзя напред, а тунелите образуваха карта в ноздрите й. Не бяха грижливо завършени като тунелите, в които се движеше Ревностен. Бяха по-неравни, с много криволици и задънени отклонения. Грубо изсечени дъски и напречни подпори задържаха зловонната кал на равнините, която въпреки всичко се процеждаше отвсякъде. Тези тунели не бяха направени да изтраят — бяха там за бърза и определено мръсна работа и единствената им цел бе да оцелеят до нейното приключване.
Значи… копачите са търсели нещо, но не са били сигурни къде е, докато не са стигнали на около пет-шест метра от него, когато са го… подушили? Усетили? Последната отсечка към кладенеца бе абсолютно права. В този момент вече са знаели какво правят.
Ангуа продължи бавно, свивайки се почти на две под ниския таван, докато се отказа и се превърна отново във вълк. Тунелът пак се изправи, пресичан на места от проходи, които тя игнорираше, макар и да надушваше, че са дълги. Вампирската смрад все още бе дразнещ мотив в назалната симфония и едва не удави вонята на мръсна вода, процеждаща се от стените. Тук-там таванът бе населен с върми. Както и прилепи. Те се размърдаха.
И тогава, след поредния отвор на тунел, се появи друг мирис. Беше твърде слаб, но несъмнено лъхаше на разложение. Пресен труп…
Три пресни трупа. В края на къс страничен тунел лежаха телата на две, не, на три джуджета, полузаровени в кал. _Блещукаха._ Керът й бе казал, че върмите нямат зъби. Те чакаха предстоящата гощавка да омекне от само себе си. И докато чакаха най-щастливия миг в живота си, те празнуваха. Тук долу, в един напълно подземен свят, джуджетата щяха да изчезнат в светлина.
Ангуа подуши.
Да стане _много_ прясно…
— Открили са нещо — обади се глас зад нея. — И това ги е убило.
Ангуа скочи.
>
Скокът не беше нарочен. Действаше по условен рефлекс. Безусловният й рефлекс — онзи, който беше наясно, че сержантите не би следвало да се опитват безпричинно да изкормят младши стражи — се опита да спре скока насред въздуха, но тогава се намеси елементарната балистика. Успя само да се извърти във въздуха, удряйки с рамо калната стена.
Крилата изпърхаха встрани и се разнесе протяжен органичен звук, навяващ представата за касапин, който изпитва известни затруднения с проблемно парче хрущял.
— Всъщност, сержант — обади се гласът на Сали, като че ли нищо не се беше случило, — на вас, върколаците, ви е лесно. Оставате в едно тяло и нямате проблеми с телесната маса. Знаеш ли в колко прилепа трябва да разпределя теглото си? Над сто и петдесет, ето колко! И винаги има по някой, който се запилява нанякъде! А не можеш да мислиш нормално, докато не събереш всичките накуп. Дори няма да подхващам темата за реасимилацията. Само си представи най-мощната кихавица, за която се сещаш. _Наобратно._
Нямаше смисъл от свян, не и тук долу в тъмницата. Ангуа си наложи да възвърне човешки образ, борейки се с всяка умствена клетка да надвие зъбите и ноктите. Ядът помогна.
— Защо, по дяволите, си тук? — изхриптя, когато придоби вербална способност.
— В почивка съм — Сали пристъпи напред. — Реших да видя какво мога да открия.
Беше чисто гола.
— Не може да си го налучкала само с късмет! — озъби се Ангуа.
— Е, нямам твоят _нюх_, сержант — мило се усмихна Сали, — но ползвам сто и петдесет доста сносни хвъркати обоняния, а те могат да покрият голям периметър.
— Мислех, че вампирите могат да си връщат вида с дрехите — укорително рече Ангуа. — Ото Вик може!