— Женските не могат. Не знаем защо. Сигурно е част от цялата тая работа с корсажните нощници. И тук сте точка пред нас, разбира се. Когато си пръснат в сто и петдесет прилепа, е доста трудно да се сетиш, че два от тях трябва да ти носят гащите. — Сали изви очи към тавана и въздъхна. — Виж, знам какъв е проблемът. Става дума за капитан Керът, нали?
— Видях те как му се усмихваше!
— Съжалявам! Умеем да сме много обаятелни! Вампирски нагон!
— Много ти се ще да го впечатлиш, а?
— А на теб не ти ли се ще? Той е такъв, че всеки би искал да го впечатли!
Те се изгледаха враждебно.
— Той _е_ мой, да знаеш — изръмжа Ангуа, усещайки напиращите под ноктите си лапи.
— Ти си негова, имаш предвид! — озъби се Сали. — Знаеш, че е така. Мъкнеш се след него!
— Съжалявам! Върколашки нагон! — изкрещя Ангуа.
— Задръж малко! — Сали протегна ръце в знак на мир. — Има нещо, което е по-добре да решим преди това!
— Нима?
— Да. И двете сме голи и стоим в нещо, което, ако си забелязала, все повече се превръща в кал, и се гласим да се сбием. Добре. Но нещо липсва, нали?
— И то е?
— Щедра публика. Можем да натрупаме _състояние_! — Сали намигна. — Или да свършим онова, за което сме дошли.
Ангуа насили тялото си да се отпусне. _Тя_ трябваше да каже това. Тя беше сержантът, нали?
— Добре де, добре. Ясно е, че и двете сме вътре. Да не задълбаваме повече. Та спомена, че онези джуджета са убити от няк… _нещо_ в кладенеца?
— Най-вероятно. Но каквото и да е било, използвало е брадва — изтъкна Сали. — Иди виж! Разкарай малко калта, че се цеди върху тях непрекъснато. Сигурно затова не си усетила — великодушно добави тя.
Ангуа измъкна едно джудже изпод блещукащата гадория.
— Ясно — въздъхна тя и остави тялото да се свлече обратно в калта. — Този е мъртъв от два дни. Не са се постарали много да ги скрият, както забелязвам.
— Защо да си правят труда? Спрели са да изпомпват тези тунели, подпорите изглеждат доста нетрайни, тинята се връща. Освен това кой ще е достатъчно глупав да слезе тук?
Част от стената се хлъзна надолу с лепкав органичен звук като от кравешко лайно. Тунелът се изпълни с низ от цопвания и капчуци. Анкх-морпоркският подземен свят подмолно си възвръщаше своето.
Ангуа затвори очи и се концентрира. Тинестата воня, миризмата на вампира и водата, която вече бе до коляно, се надпреварваха за внимание, но в момента ставаше дума за друго съперничество. Не можеше да допусне вампир да поеме водачеството. Щеше да е толкова… _типично_.
— Имало е други джуджета — измърмори тя. — Две, не, три… ъ-ъ… четири други. Долавям… отработено масло. Далечна миризма на кръв. Навътре в тунела. — Тя се изправи толкова рязко, че почти удари глава в тавана. — Хайде!
— Става малко опасно…
— Можем да се справим! _Хайде!_ Точно _теб_ не може да те е шубе от смъртта! — Ангуа се впусна напред.
— А според теб е голям кеф да прекараш няколко хиляди години, заровен в тиня, така ли? — извика Сали, но единствените й слушатели бяха капещата кал и зловонният въздух. Тя се поколеба за миг, изпъшка и се втурна след Ангуа.
По протежението на главния тунел имаше разклонения, по които вече прииждаха кални реки като студена лава. Сали прецапа покрай нещо, което приличаше на огромен меден тромпет, плавно носещ се в потока.
Тунелът тук бе по-старателно направен, отколкото отсечките до кладенеца. А в края му мъждукаше бледа светлина, под която се открояваше Ангуа, клекнала до една от големите кръгли джуджешки врати. Сали не й обърна внимание. Бегло погледна към джуджето, свлечено гърбом в подножието на вратата.
Вместо това се втренчи в символа, нашироко издраскан върху метала. Беше голям и недодялан и наподобяваше кръгло облещено око с опашка, искрящо със зеленикавобелия отблясък на върмите.
— Написал го е с кръвта си — промълви Ангуа, без да вдигне очи. — Помислили са го за умрял, но всъщност е умирал. Успял е да стигне дотук, но убийците са затворили вратата. Драл е по нея — виж тук — и си е изтъркал ноктите. После е изписал символа със собствената си топла кръв и е стоял, притиснал отворената си рана, гледайки как върмите прииждат. Според мен е мъртъв от около осемнайсет часа. А?
— Мисля, че трябва да се изнасяме оттук веднага — каза Сали, отдръпвайки се. — Знаеш ли какво значи този символ?
— Знам само, че е руднически символ. А _ти_ знаеш ли какво значи?
— Не, но знам, че е един от _наистина_ лошите. Не е добре, че го виждаме тук. Какво правиш с това тяло? — Сали се отдръпна още по-назад.
— Опитвам се да разбера кой е бил — промърмори Ангуа, претърсвайки дрехите на джуджето. — Това е едно от нещата, които правим в Стражата. Не стоим да се тюхкаме за рисунки по стените. Какъв е проблемът?