— Да, сър, знам. Аз самият имам много голям културно-битов интерес срещу това да ми пръснат черепа и да ми смажат коленете — изтъкна Ваймс, потискайки една прозявка, и примига при протеста на ребрата си.
— Действително. Имаше ли пострадали при битката?
— Нищо, което да не може да бъде излекувано — Ваймс се намръщи. — Но се налага да докладвам, че господин Е. И. Песимал понесе счупване на ръка и многобройни натъртвания.
Ветинари изглежда наистина се изненада.
— Инспекторът? Какво е направил?
— Ъ-ъ, нападна трол, сър.
— Моля? _Господин Е. И. Песимал_ е нападнал _трол_?
— Тъй вярно, сър.
— Е. И. Песимал? — повтори Ветинари.
— Именно, сър.
— _Цял_ трол?
— Тъй вярно, сър. Със зъбите си, сър.
— Господин Е. И. _Песимал_? Сигурен ли сте? Дребничък човечец? С много лъскави обувки?
— Тъй вярно, сър.
Ветинари сграбчи услужлив въпрос от струпалата се навалица.
— _Защо?_
Ваймс се прокашля.
— Ами, сър…
>
Тълпата от тролове бе живописна картина. Стояха или седяха, или лежаха, където ги бе повалил Големият чук. Имаше неколцина бавни къркачи, които оказаха нещо като съпротива, а един, останал на бутилка крадено шери, даде смел отпор до последна капка, или по-скоро докато го`лемът редови страж Дорфл не го подхвана лично да му набие канчето.
Минал през всичко това, Ваймс стоеше в очакване на колите, докато отрядът влачеше или търкаляше дремещите тролове, за да ги скупчи в подредени редици. И тогава…
_На Тухльо не му бе потръгнало тоя ден. Беше пил една бира. Е, май повече от една. К’во толко?_
_А сега, ей го на, точно пред него, нахлузило оня ми ти шлем и ‘сичко, стоеше, ъхъ, май беше джудже, доколкото пращящите, съскащи фойерверки на мозъка му изобщо можеха да различат нещо. Кво пък толко, решиха те, не беше трол и май за т’ва идеше реч, нали? А ей му бухалката, точно тука в рък…_
Инстинктът накара Ваймс да се обърне, когато тролът ококори червени очи, примига и завъртя бухалката. Твърде бавно, твърде бавно във внезапно застиналото време той се опита да избегне удара, но усети как бухалката се забива в хълбока му и го подема, повдига нагоре и захвърля на земята. Чу викове, когато тролът залитна напред, вдигнал бухалка да направи Ваймс едно с паважа.
_Тухльо загря, че го нападат. Спря насред замаха си и през искрите, които правеха фиу! в мозъка му, се взря към дясното си коляно. Някакво гномче или нещо такова го млатеше с тъп меч и ритници и пищеше като подивяло. Той реши, че е от пиячката, като усещането, че ушите му бълват пламъци, и перна нещото настрана с един мах._
Ваймс, безпомощен, видя как Е. И. Песимал се претъркаля по площада и как тролът връща очи към бухалката в ръката си. Но Детритус, вече стигнал зад него, го завъртя с греблоподобната си лапа и стовари юмрука си като божия гняв.
_На Тухльо му причер…_
>
— Искате да повярвам — натърти лорд Ветинари, — че господин Е. И. Песимал е _вдигнал_ ръка на трол?
— Две ръце, сър — уточни Ваймс. — И два крака. И според нас се опита да го ухапе.
— Това не е ли сигурна смърт?
— Тази мисъл май не го глождеше, сър.
Ваймс последно мерна Е. И. Песимал, превързван от Игор и хилещ се в полунесвяст. Непрекъснато се отбиваха стражи да подхвърлят по нещо в духа на „Здрасти, стабиляго!“ и да го потупат по гърба. Светът се бе обърнал за Е. И. Песимал.
— Бих ли могъл да запитам, Ваймс, защо един от най-съвестните ми и най-категорично _цивилни_ чиновници е бил в положение да направи това?
Ваймс се поразмърда неудобно.
— Той инспектираше. Осведомяваше се за всичко, свързано с нас, сър. — Хвърли на Ветинари поглед, който казваше: „Ако това продължи още малко, ще се наложи да излъжа.“
Ветинари му върна подобен, който натърти: „Знам.“ А на глас каза:
— Вие самият не сте твърде зле пострадал, нали?
— Само няколко драскотини, сър.
Ветинари го измери с поглед, констатиращ: „Счупени ребра. Сигурен съм.“
Ваймс му го върна с отговор: „Нищо.“
Ветинари пристъпи към прозореца и се загледа в пробуждащия се град. Помълча известно време, след което въздъхна:
— Колко жалко, че болшинството са родени тук.
Ваймс остана верен на мълчанието. Като цяло беше достатъчно.
— Може би трябва да предприема действия относно онова злочесто джудже — продължи Ветинари.
— Да, сър.
— Смятате ли? Мъдрият управник мисли два пъти, преди да приложи насилие спрямо някой, чиито приказки не одобрява.
Още веднъж Ваймс се въздържа от коментар. Той самият прилагаше насилие ежедневно и с немалък ентусиазъм спрямо хора, чиито приказки от сорта на „Дай мангизите“ или „Какво ще направиш, ченге?“ не одобряваше. Но може би управниците трябва да мислят различно. Вместо това смотолеви: