— Е. И. Песимал е съвсем приемливо, ваша светлост — отвърна инспекторът.
— Е като съкращение на… — Ваймс за момент вдигна поглед от дъската.
— Просто Е, ваша светлост — търпеливо уточни инспекторът. — Е. И. Песимал.
— Искате да кажете, че нямате име, а _инициали_?
— Точно така, ваша светлост — отвърна мъникът.
— А как ви наричат приятелите?
Изглежда едно основно допускане в това изречение не бе понятно на Е. И. Песимал и Ваймс малко го съжали.
— Е, сержант Дребнодупе ще се погрижи за вас — обяви Ваймс с фалшива приповдигнатост. — Сержант, намери някъде кабинет на господин Е. И. Песимал и му осигури за преглед всякакви книжа, които поиска.
„Колкото е възможно повече — додаде наум Ваймс. — Зарови го в бумаги, ако това ще го държи далеч от мен.“
— Благодаря, ваша светлост — отвърна Е. И. Песимал. — Ще трябва и да побеседвам с някои от служителите.
— Защо?
— За да съм сигурен, че докладът ми е изчерпателен, ваша светлост — спокойно обясни инспекторът.
— Мога да ви кажа всичко, което ви интересува — натърти Ваймс.
— Да, ваша светлост, но проверките не следва да се правят така. Трябва да действам напълно независимо. „Quis custodiet ipsos custodes?“, ваша светлост.
— Това го знам — отзова се Ваймс. — „Кой варди вардияните“. Аз, господин Песимал.
— А-ха, но кой варди вас, ваша светлост? — кратко се усмихна инспекторът.
— И това го правя аз. Непрекъснато — отвърна Ваймс. — Повярвайте ми.
— Така и трябва, ваша светлост. Въпреки това аз съм длъжен да представлявам обществения интерес тук. Ще се опитам да не се натрапвам.
— Много мило от ваша страна, господин Песимал. — Ваймс се отказа. Не беше забелязал, че толкова е писнал на Ветинари напоследък. Това приличаше на една от неговите игрички. — Чудесно. Наслаждавайте се на краткия си, да се надяваме, престой при нас. Моля да ме извините, тази сутрин е доста натоварена покрай проклетата история с Куумската долина и прочие. Влез, Фред!
Този трик го бе научил от Ветинари. На посетителите им ставаше неудобно да висят в стаята, когато смяната им беше дошла. Освен това Фред се потеше обилно в това топло време. Беше шампион по потене. И през всичките тези години така и не разбра, че когато застане пред вратата на кабинета, дългата дъска от дюшемето леко поддава към фугата и се издига тъкмо на мястото, където Ваймс можеше да я забележи.
Дъската се намести и вратата се отвори.
— Не знам как го правите, гос’ин Ваймс! — удивено рече сержант Колън. — Таман щях да почукам!
„След като се наслуша достатъчно“ — каза си Ваймс. Въпреки всичко му стана кеф да види как носът на Е. И. Песимал се сбърчи.
— Какво става, Фред? — запита. — О, не се тревожи, господин Песимал тъкмо си тръгваше. Действай, сержант Дребнодупе! Хубава сутрин, господин Песимал!
Веднага щом Веселка изкара инспектора навън, Фред Колън свали шлема и избърса чело.
— Вънка пак взе да напича — оплака се той. — Май ни чакат гръмотевични бури.
— Да, Фред. А ти какво точно искаше? — запита Ваймс, съумявайки да намекне, че Фред е винаги добре дошъл, но точно този момент не е най-удачният.
— Ъ-ъ… нещо голямо се заформя наоколо, сър — добросъвестно отвърна Фред като някой, който бе запаметил фразата.
Ваймс въздъхна.
— Имаш предвид, че нещо се случва ли?
— Да, сър. Джуджетата, сър. Искам да кажа, тукашните момци. Става все по-зле. Все си шушукат. Накъдето и да погледнеш, все шушу-мушу, сър. Обаче млъкват веднага щом някой ги приближи. Дори сержантите. Млъкват и се _втренчват_, сър. А това нерви троловете, то се знае.
— В този участък няма да има повторение на Куумската долина, Фред — намръщи се Ваймс. — Знам, че в момента градът е пълен с такива представления покрай наближаването на годишнината, но ще се стоваря като тон правоъгълни строителни неща на главата на всяко ченге, което опита мъничко историческо пресъздаване в съблекалнята. Ще се озове по задник навън, преди да се усети. Погрижи се всички да го схванат.
— Да, сър! Но на мен не ми беше думата за всичкото това, сър. Всички _знаем_ за него — Фред Колън въздъхна. — Има нещо различно, нещо ново днес. Кофти е, сър, усещам го с врата си как ме пърли. Джуджетата знаят нещо. Нещо, дето не го казват.
Ваймс се поколеба. Фред Колън не беше най-големият принос за стражарството. Беше бавен, вял и с доста ограничено въображение. Но се бе тътрил по улиците толкова дълго, че бе оставил бразда, и някъде в тази тъпа, дебела глава имаше нещо много умно, което надушваше хавата, чуваше слуховете и разчиташе злокобните поличби, при последното, разбира се, мърдайки устни.
— Може би просто проклетият Кофтимели пак ги е подкокоросал, Фред.