Ваймс измърмори нещо в смисъл на „неотдавна“.
— Идете да поспите още малко. И после ми намерете убиеца. Бързо. Лек ден!
„Не само тронове се клатят — успя да си помисли Ваймс. — Твоят стол също се климбуца. Доста скоро народът ще пита кой пусна всичките тия джуджета тука? Подкопават града ни и нехаят за законите ни. А троловете? Преди ги оковавахме като кучета-пазачи, а сега се мотаят свободно наоколо и заплашват истински хора!
Вече сигурно се събират ония, съзаклятниците — онези, които на разни купони си шушукат по ъглите, онези, които знаят как да префасонират възгледите в ножове. Снощното метежче се превърна във виц, който сигурно е хвърлил в музиката купонджиите, но номерът е еднократен. Щом нещата почнат да се разсмърдяват, щом бъдат убити неколцина човека, ще е безполезно да говориш при затворени врати. Тълпата ще закрещи от твое име.“
_Подкопават града ни и нехаят за законите ни…_
Той се покатери в каретата с почти неконтролируеми крака, смотолеви да карат към Двора на Псевдополис и заспа.
>
_В града на безконечния дъжд все още бе нощ. Винаги бе нощ. Тук слънце не изгряваше._
_Създанието лежеше свито в уличката._
_Нещо съвсем не бе наред. Бе очаквало съпротивление. Всеки път имаше съпротивление и то винаги го преодоляваше. Но дори сега, когато невидимата гмеж на града бе поспаднала, пак нямаше достъп. Отново и отново то се уверяваше, че открива начин за контрол, прилив на ярост, който може да използва, и отново и отново биваше отхвърлено пак тук, в тази тъмна уличка с преливащите канавки._
_Това не беше типичният вид съзнание. Създанието се бореше. Не бе побеждавано от нито едно съзнание. Винаги имаше начин…_
>
Тролът се мъкне из развалините на света…
Тухльо залитна на излизане от участъка при „Кукличките“, хванал с една ръка главата си, а с другата вързопчето, съдържащо колкото от зъбите му Детритус успя да открие. Помисли си, че сержантът бе реагирал много разбрано по тоя повод. Освен това му бе обяснил и точно какво е щяло да му се случи, ако бе ударил човека повторно, нагледно илюстрирайки, че намирането на зъбите на Тухльо щеше да е вторично действие след откриване на главата, в която да ги сложат.
При това също му бе казал, че може и да има място в Стражата за трол, който успява да стои на крака след пълен фраш с Големия чук, и че евентуално Тухльо може да иска да набележи бъдещите си ходове с оглед на това.
И така, Тухльо си помисли — доколкото терминът може да се приложи за мозъчна дейност под двудневното въздействие на Големия чук, — че бъдещето изглежда толкова светло, че трябва да върви с почти затворени очи, макар това май пак да идеше от Големия чук.
Но…
Беше дочул другите тролове. И стражите. Всичките тия приказки за джудже, убито от трол в оная новата мина. Е, Тухльо бе убеден, че не е утрепал ни’кво джудже, дори след половин унция стъргал. Ровеше наново и отново онова, което бе останало от ума му. Проблемът беше, че Стражата в последно време прилагаше ‘сичките им ония трикове, можеха да кажат кой к’во е ял на вечеря само като погледнат чинията му. Пък и си беше загубил черепа долу, сто процента. Ами те ‘начи може просто да го _подушат_ и шъ разберат, че е бил той! Само дето _не беше_ той, нали? Щото разправяха, че тролът си е изпуснал бухалката, пък бухалката на Тухльо си беше у него, щото фрасна оня топ страж с нея, тъй че т’ва си беше дето му викат Али Би. Нали?
Въпреки церебралния клокочещ шум от оттичането на Големия чук от по-основните му мозъчни функции, Тухльо подозираше, че не е. Ама тъй и тъй, ако търсят трол дето го е свършил т’ва, и ако открият, че съм бил там и съм изгубил и череп, и сичко, пък аз като кажа, добре, бех там, ама не съм пречуквал ни’кво джудже, те ша кажат, е-хей, пробвай нещо, дето да не дрънчи толко на кухо.
Точно тук и точно сега Тухльо се чувстваше много самотен. Нямаше друг изход. Само един можеше да му помогне с тая боза. Беше твърде мисловна за трол като него.
Прокрадвайки се през уличките, притиснат към стените, с наведена глава, избягвайки всяко живо същество, Тухльо затърси Мистър Блясък.
>
Ангуа реши да отиде направо в Двора на Псевдополис, вместо до по-близък участък на Стражата. Все пак там беше главното управление, а и в шкафчето си винаги държеше резервна униформа.
Дразнещото бе, че Сали вървеше толкова лесно с 15-сантиметровите токчета. Това е то — вампири. Тя _самата_ беше свалила своите и ги носеше в ръка; изборът беше или това, или изкълчен глезен. Клуб „Розово маце“ разполагаше с доста ограничен асортимент от обувни артикули. Нямаше и кой знае какво разнообразие от дрехи, ако за дрехи се водеше онова, което всъщност правеше опит да прикрие нещо.