Фактът, че сценичният гардероб включва женска стражева униформа, доста озадачи Ангуа. Вярно, че ризницата бе оскъдна, от папиемаше, а поличката беше прекалено къса, за да представлява някаква защита. Лиска деликатно бе обяснила, че на мъжете понякога им харесва да видят хубаво момиче в ризница. Това хвърли в размисъл Ангуа, която бе открила, че мъжете, които арестуваше, определено не се радваха на _нейния вид_. Тя навлече златиста рокля, украсена с пайети, която съвсем не й вървеше. Сали бе избрала нещо в простичък синкав цвят, срязано до бедрото, което, разбира се, стана ослепително в момента, в който го облече. Изглеждаше _зашеметяващо_.
Така че когато, тръшвайки голямата врата, Ангуа влезе пред Сали в участъка и се разнесе насмешлив вой, неблагоразумният страж се оказа натикан до стената. Усещайки две остри бодвания на врата си, той чу Ангуа да изръмжава:
— Ще ти се _вълк_, а? Кажи „Не, сержант Ангуа“.
— Не, сержант Ангуа!
— Не ти ли се ще? Тогава сигурно съм се объркала, а? — Бодежът се усили. Мъжът вече си представяше как стоманените нокти пронизват шията му.
— Не мога да кажа, сержант Ангуа!
— Нервите ми са малко опънати напоследък! — изръмжа Ангуа.
— Не бях забелязал, сержант Ангуа!
— Всички сме малко на ръба в момента, не смяташ ли?
— Съвършено вярно, сержант Ангуа!
Тя отпусна хватката и когато краката му опряха пода, натика две черни, лъскави и осезателно _остротокчести_ обувки в омекналите му ръце.
— Би ли ми направил една наистина голяма услуга, моля, като върнеш тези в клуб „Розово маце“? — сладко каза тя. — Май са на една девойка на име Шерилий. Благодаря ти.
Ангуа се обърна и погледна към бюрото на дежурния, където Керът я зяпаше с отворена уста. Абсолютно наясно с ефекта, който предизвикваше, тя закрачи към бюрото през шокираната публика и хвърли кална верижка върху отворения Регистър на инцидентите.
— Четири джуджета, убити от други джуджета долу в Продължителния мрак — обяви. — Залагам си носа на това. Тази принадлежеше на едно от тях. Както и ето това. — Пусна кален плик върху верижката. — Доста е слузесто, но се чете. Господин Ваймс ще побеснее. — Тя впери поглед в сините очи на Керът. — Къде е той?
— Спи на един матрак в кабинета си. — Керът вдигна рамене. — Лейди Сибил знаеше, че няма да се върне вкъщи, и прати Уиликинс да спретне легло тук. Вие двете добре ли сте?
— Чудесно, сър — отвърна Сали.
— Почнах много да се притеснявам, че… — започна Керът.
— Четири мъртви джуджета, капитане — прекъсна го Ангуа. — Градски джуджета. За това трябва да се притесняваш. Трите са полузаровени, а последното е пропълзяло.
Керът вдигна верижката и зачете руните.
— Ларс Силнокрак. Май познавам семейството. Сигурна ли си, че е убит?
— С прерязано гърло. Трудно ще да е самоубийство. Но не е умрял веднага. Довлякъл се е до една от проклетите им заключени врати и е издраскал един от символите им със собствената си кръв. После е седнал и е зачакал да умре в мрака. В проклетия мрак, Керът! Тези джуджета са били работници! Имаха лопати и ръчни колички! Били са там да свършат работа и когато са станали ненужни, са се отървали от тях! Накълцани и оставени в калта! Може още да е бил жив там долу, когато слязохме с Ваймс. Зад проклетата им дебела врата, бавно издъхвайки. И знаеш ли какво значи _това_? — Тя измъкна сгънато парче картон от корсажа си и му го връчи.
— Меню за напитки? — облещи се Керът.
— Отвори го — ядоса се Ангуа. — Съжалявам, че е написано с червило. Само това намерихме.
Керът го разгъна.
— Още един мрачен символ? — зачуди се той. — Този май не го знам.
В помещението имаше и други джуджета. Керът вдигна рисунката.
— Някой да знае какво означава това?
Няколко зашлемени глави се поклатиха, а неколцина джуджета се отдръпнаха, но плътен глас откъм вратата рече:
— Да, капитан Керът. Мисля, че знам. Да не прилича на око с опашка?
— Да… ъ-ъ… сър? — Керът се взря озадачен. Една сянка се размърда.
— Нарисувано е в мрака? От умиращо джудже? Със собствената му кръв? Това е Призоваващият мрак, капитане, и той ще се _отзове_. Добро утро на всички. Аз съм Мистър Блясък.
Ченето на Керът увисна, а всички погледи се обърнаха към новодошлия. Той се извиси на прага, почти квадратен, загърнат в черно наметало и качулка, които изцяло го скриваха.
— _Самият_ Мистър Блясък?
— За съжаление да, капитане, и мога ли да ви помоля да се погрижите никой да не напуска тази стая малко след като си тръгна? Предпочитам да се движа… без публичност.