— Смятах, че сте измислица, сър!
— Повярвайте, млади човече, ще ми се да беше възможно да си останете в щастливото заблуждение — отвърна закачуленият силует, — но нямам избор.
Мистър Блясък пристъпи напред, придърпвайки дългунеста фигура след себе си. Беше трол, чието изражение на свъсен отпор не успяваше изцяло да прикрие сковаващия го ужас.
— Това е Тухльо, капитане. Предавам го обратно под _личната_ опека на вашия сержант Детритус. Има полезна за вас информация. Чух неговата история и му вярвам. Трябва да действате бързо. Призоваващият мрак може вече да си е намерил избраник. Какво още… О, да, гледайте да не оставяте онзи символ на тъмно. Непрекъснато го дръжте на светлина. А сега, ако ме извините за театралността…
Черното наметало трепна. Силна, бяла, _ослепителна_ светлина изпълни за миг помещението. Когато изчезна, бе изчезнал и Мистър Блясък. На мръсния под остана само един голям яйцевиден камък.
Керът примига, след което се стегна.
— Добре, нали чухте — обърна се общо към внезапно оживената стая. — Никой да не тръгва след Мистър Блясък, ясно?
— След _него_ ли, капитане? — обади се едно джудже. — Да не сме луди!
— Тъй си е — кимна един трол. — Думат, че мо’е да бръкне у тебе и да ти спре сърцето!
— Мистър Блясък? — вдигна вежди Ангуа. — За него ли драскат по стените?
— Така изглежда — късо отвърна Керът. — И каза, че нямаме много време. Господин… Тухльо, нали?
Докато троловете на Хризопрас смогваха да се перчат неподвижно, Тухльо почти успя да се навре в празно пространство. По принцип за да се свреш зад някого, трябват поне двама, но в случая имаше трол, който се опитваше да се скрие зад себе си. Никой не би могъл да се скрие зад Тухльо: като за трол беше хърбав до степен на щърбавост. Лишеите му бяха евтини и сплъстени, далеч от истината — може би онова, което правеха от стъбла на броколи в задните улички на Кариерния път. Поясът му от черепи бе позор, някои от тях явно бяха от типа папиемаше, които можеха да се купят от всяка сергия за дрънкулки. Единият беше с червен нос.
Той се озърна нервно, а бухалката с тупване изпадна от пръстите му.
— В големо копро съм, а? — измънка той.
— Очевидно трябва да си поговорим — отвърна Керът. — Искаш ли адвокат?
— Не, вече ядох.
— _Ядеш_ адвокати? — изуми се Керът.
Тухльо зяпна в него с празен поглед, докато не събра достатъчно мозък.
— Как им викаха на ония работи, дето почват да се сучат и увъртат, като ги захапеш?
Керът обърна очи към Детритус и Ангуа за помощ.
— _Може_ и да са адвокати — отстъпи накрая.
— Набъбват, като ги наквасиш в нещо — додаде Тухльо, сякаш провеждаше съдебно разследване.
— Тогава по-вероятно са спагети? — предположи Керът.
— Може. В пакет с разни лепенки. Ъхъ, спагети.
— Имах предвид — уточни Керът — при разговора искаш ли някой да е на твоя страна?
— Да, моля. Сички — веднага отвърна Тухльо. Да е център на внимание в стая, пълна с ченгета, беше най-лошият му кошмар. Не, чакай малко, ами оня път, като се беше нарязал с оня кофти скалотръс с амониева селитра? Лелеее! Чао, израстъци! Ъхъ! Начи са щеше да му е вторият най-лош кошма… Не, са като се замисли, оня път, като Твърда Настилка изръшка онова от Едноокия Проклетник, малее, ъхъ! Кой знае кво беше _тва_! Сичките му зъби се разклимбуцаха! Начи са щеше да му е… Ей, чакай, ами като се набуха със стъргал и му фръкнаха ръцете? Тъй, де, тва си беше кофти, начи май _са_ щеше да му е… Чакай, чакай, ми как да пропусне оня път, като се отцепи със слитък и се насмърка със стрит цинк и все едно че си издрайфа краката?… Ъъргх, ей тука иде тоя момент, в който… ъъргх не, в който… ъъргх…
Тухльо беше стигнал до деветнайсетия си най-лош кошмар, когато гласът на Керът се вряза насред делириума.
— Господин Тухльо?
— Ъ-ъ… аз ли? — нервно рече Тухльо. Наистина, има наистина нямаше да му дойде зле малко скалотръс сега…
— По принцип адвокатът е лице — обясни Керът. — Ще се наложи да ви зададем някои сложни въпроси. Имате право да повикате някой да ви помага. Може би някой от приятелите ви?
Тухльо се зачуди. Единствените, за които можеше да се сети в този контекст, бяха Баш Шлака и Голям Мрамор, макар че те по-скоро попадаха в категорията на „ония, дето не фърлят ‘ного неща по мен и ми дават по свивка скалотръс чат-пат“. Това в момента май не бяха идеалните квалификации.
Той посочи сержант Детритус.
— Той. Помогна ми да си намеря зъбите.
— Не съм сигурен, че редови служител е… — започна Керът.
— Аз съм доброволец за ролята, капитане — обади се тъничък глас. Керът надникна зад ръба на бюрото.