— Господин Песимал? Не смятам, че трябва да сте извън леглото.
— Ъ-ъ… всъщност съм и.д. младши страж, капитане — вежливо, но твърдо заяви Е. И. Песимал. Беше с патерици.
— О? Е… добре — рече Керът. — Но все пак не смятам, че трябва да сте извън леглото.
— Правосъдието изисква жертви — възрази Е. И. Песимал.
Тухльо се наведе и се взря отблизо в инспектора.
— Тва е оня гном от снощи — смотолеви той. — Не го ща!
— А сещате ли се за _някой_ друг? — настоя Керът.
Тухльо отново се замисли и накрая светна:
— Ми да, сещам се! Без проблем! Некой, дето шъ ми помогне да отговарям на въпросите, нали?
— Точно така.
— Е, фасулска работа. Ако домъкнете онова джуд-же, дето скивах в оная новата джуджешка мина, то ще ми помогне.
В стаята настъпи мъртвешка тишина.
— И защо би го направило? — внимателно запита Керът.
— Ами то мое да ви светне що фрасна онова другото джудже по тиквата — обясни Тухльо. — Тъй де, щото _аз_ не знам. Ама то май нема да ще да дойде, щото съм трол, тъй че си оставам на сержанта, ако ви е все тая.
— Мисля, че това отива твърде далеч, капитане! — смънка Е. И. Песимал.
В последвалата тишина гласът на Керът прозвуча много силно.
— Мисля, господин Песимал, че това е моментът да събудим командир Ваймс.
>
Имаше една стара военна поговорка, която Фред Колън използваше, за да опише тоталния смут и объркване. Според Фред човек в това състояние „не може да различи кучи гъз от време за закуска“.
Това все озадачаваше Ваймс. Зачуди се какви проучвания са направени по въпроса. Дори сега, с горчив снощен вкус в устата и странно парливи очи, той смяташе, че може да посочи разликата. Само дето тя май се съдържаше в чаша кафе като начало.
Сега бе изпил една и следователно бе време за закуска. Всъщност бе почти обяд, но какво да се прави.
Тролът, известен на всички останали и частично на себе си като Тухльо, беше настанен в една от големите тролски килии, но поради факта, че никой не можеше да реши дали е затворник или не, вратата бе оставена отключена. Условието бе, че ако не се опита да бяга, никой няма да го спре. Тухльо поглъщаше трета купа с богата на минерали кал, което за троловете бе питателна супа.
— Какво _е_ стъргал? — запита Ваймс, отпускайки се на единствения свободен стол в стаята и взирайки се в Тухльо като зоолог, разглеждащ пленителен, но твърде непредсказуем нов биологичен вид. Сложи каменната топка от мистериозния Мистър Блясък на масата до купата, за да види дали има някаква реакция, но тролът не й обърна внимание.
— Стъргал? Вече не се намира много сега, като проклетия скалотръс е толкоз евтин — избоботи Детритус, който наблюдаваше новото си откритие със собственическо чувство, подобно на квачка, бдяща над пиленце, което е на път да напусне гнездото. — Т’ва е онуй, дето се изстъргва, разбирате ли? Парченца дренажен скалотръс, кипнат в тенекия с алкохол и гълъбови курешки. Т’ва го правят уличните тролове, като са закъсали с мангизите и… С какво са закъсали, Тухльо?
Движещата се лъжица поспря.
— Закъсали са със самоуважението, сержант — издекламира той като след двайсет минутна гръмогласна лекция по въпроса.
— Слава на Йо, схванал го е! — възкликна Детритус, плясвайки кльощавия гръб на Тухльо толкова силно, че младият трол изпусна лъжицата си в димящия бъркоч. — Но тоя момък ми обеща, че ‘сичко т’ва е зад гърба му и вече е дяволски чист, щото се включи в едностепенната ми програма! Нали така, Тухльо? Никъв скалотръс, стъргал, снадка, ситнеж, смив, сърбел или слитък за _туй_ момче, а?
— Да, сержант — послушно отвърна Тухльо.
— Сержант, защо имената на всички тролски дроги започват със с? — полюбопитства Ваймс.
— А, щото се помнят по-лесно, сър — дълбокомислено кимна Детритус.
— О, разбира се. Не се бях сетил. — Ваймс пое дъх: — Сержант Детритус обясни ли ти защо нарича това едностепенна програма, Тухльо?
— Ъ-ъ… щото няма да ме остави да направя и една грешна стъпка, сър — отвърна Тухльо, все едно четеше от брошура.
— Тухльо има и още нещо за казване, нали, Тухльо? — изгука майчински Детритус. — Хайде, кажи на гос’ин Ваймс.
Тухльо заби поглед в масата и смотолеви:
— Извинявайте, че се опитах да ви утрепа, госпожо Ваймс.
— Е, ще се оправим с това, нали така? — на Ваймс не му хрумна по-добър отговор. — Между другото май искаше да кажеш _господин_ Ваймс, но предпочитам така да ме наричат само онези, с които съм се бил рамо до рамо.
— Е, технич’ски погледнато, Тухльо _се би_… — започна Детритус, но Ваймс рязко остави чашата си с кафе. Ребрата го боляха.
— Има разлика между „срещу“ и „до“, сержант — натърти той. — Съществена при това.