— Добре. — Той се пресегна и взе мистериозния камък, оставен на пода в приемната. Беше към двайсетина сантиметра, но странно лек. — Разкажи ми за Мистър Блясък. Приятел ли ти е?
— Мистър Блясък е навсякъде! — трескаво избълва Тухльо. — Он диамандо!
— Е, преди около половин час е бил в тази сграда — посочи Ваймс. — Детритус?
— Сър? — трепна сержантът, а лицето му придоби виновно изражение.
— _Ти_ какво знаеш за Мистър Блясък?
— Ъ-ъ… той е малко нещо като тролски бог — измънка Детритус.
— Насам по принцип не наминават много богове — отбеляза Ваймс. — Някой е откраднал тайната на огъня, да си ми виждал златната ябълка? Удивително е колко често не виждаме подобни неща в регистъра с престъпленията. Той е трол, нали?
— Нещо като… крал — отрони Детритус, като че теглеха всяка дума с ченгел от устата му.
— Мислех, че троловете вече нямат крале — подхвърли Ваймс. — Мислех, че всеки клан е сам за себе си.
— Тъй е, тъй е — кимна Детритус. — Ама т’ва е Мистър Блясък и туй то, ясно? Ние не говорим много за него. — Изражението на трола бе смесица от покруса и предизвикателство.
Ваймс реши да се спре на по-лесна цел.
— Къде го откри, Тухльо? Само искам да…
— Той дойде тука да помогне! — изръмжа Детритус. — К’во пра’ите, гос’ин Ваймс? Що ги редите тия въпроси? С джуджетата да действаме меко, да не ги разстройваме, о, не, ама к’во ако беха тролове, а? Разбиваме вратата, нема проблем! Мистър Блясък доведе Тухльо, даде добър съвет, а вие думате за него, сякаш е лош трол! Чувам сега капитан Керът да разправя на джуджетата, че бил Двамата братя. Да не мислите, че т’ва ме радва? Знаем я ние тая лъжа за т’ва лъжливо джудже, ами да! Стенем от тая лъжа, ами да! Като искаш да видиш Мистър Блясък, начи требе да пока’еш смирение, да пока’еш респект, ами да!
„Ето я пак Куумската долина“ — помисли си Ваймс. За пръв път виждаше Детритус толкова ядосан, поне на себе си. Просто бе _свикнал_ да вижда в него надежден и стабилен трол.
В Куумската долина се бяха сблъскали две раси, без да им мигне окото.
— Извинявам се — каза той, примигвайки. — Не знаех. Не исках да засегна някого.
— Добре! — изтътна Детритус, а огромната му ръка се стовари върху масата.
Лъжицата изхвръкна от празната купа на Тухльо. Мистериозният камък се търколи по масата с трополене и се разцепи на пода.
Ваймс се втренчи в двете почти идеални половинки.
— Пълен е с кристали — възкликна той, след което се вгледа по-отблизо. В едната блещукаща половинка имаше листче хартия. Той го взе и прочете:
C>
Поинтър и Пикълс, „Кристали, минерали и полирани изделия“
ул. „Десето яйце“ №3, Анкх-Морпорк
C$
Ваймс внимателно го остави и пое двете каменни половинки. Като ги опря една в друга, прилепнаха съвсем плътно. Нямаше следа от каквото и да е лепило.
Той вдигна очи към Детритус:
— Знаеше ли, че ще стане така?
— Не — поклати глава тролът. — Ама Мистър Блясък сигур е знаел.
— Оставил си е адреса, сержант!
— Аха. Сигур ‘начи иска да го посетите — заключи Детритус. — Туй е чест, тъй си е. Мистър Блясък не мож го откриеш, Мистър Блясък открива теб.
— Как откри _теб_, Тухльо? — запита Ваймс.
Тухльо паникьосано се облещи към Детритус. Сержантът сви рамене.
— Прибра ме един ден. Даде ми манджа — измънка Тухльо. — Показа ми де да ида за още. Рече ми да стоя настрана от оназ работа. Ама…
— Да?… — подкани го Ваймс.
Тухльо разпери две надрани, чепати ръце в жест, който изразяваше доста по-разбираемо, отколкото _той_ би могъл, че от едната страна е цялата Вселена, а от другата — Тухльо, и какво може да се направи при такъв малшанс?
„А сега е под опеката на Детритус“ — помисли си Ваймс. Това някак изравняваше шансовете.
Той се изправи и кимна към Детритус.
— Трябва ли да взема нещо със себе си, сержант?
Тролът се позамисли.
— Не — отвърна накрая, — но може да зарежете малко от мисленето си.
>
„Би трябвало да съм начело на минната акция — повтаряше си Ваймс. — Въпреки всичко може да започнем война и съм сигурен, че на хората им се ще да знаят, че някой командващ е бил там, когато това се е случило. Защо тогава смятам, че е по-важно да ида при мистериозния Мистър Блясък?“
Капитан Керът бе потънал в задължения. Градските джуджета го харесваха. Така че бе направил онова, което Ваймс не би могъл или поне не както трябва, а именно да занесе калната верижка до един джуджешки дом долу на Новата обущарска улица и да обясни на двама родители как е била открита. След това събитията се бяха развили доста бързо, като добавъчна причина за скоростта се оказа затварянето на мината. Пазачи, работници и джуджета, търсещи насоки към пътя за джуджествеността, се бяха озовали пред залостени врати. Висяха неуредени сметки, а джуджетата са много _категорични_ по подобни въпроси. Голяма част от мащабната сфера на джуджешката наука касаеше договори. Работата следваше да се _заплаща_.