„Край с политиката — каза си Ваймс. — Убили са четири от нашите джуджета, не някакъв си шантав подстрекател, и са ги оставили долу в мрака. Не ми пука кои са убийците, просто да бъдат измъкнати на светло. Такъв е законът. До самото дъно и до самия връх.
Но за това ще трябва да се погрижат джуджетата. Те ще влязат в онзи кладенец да изкопаят наново калта и да донесат доказателството.“
Той влезе в участъка. Керът бе там, заедно с пет-шестима джуджета-стражи. Имаха мрачен вид.
— Готово ли е всичко? — запита Ваймс.
— Да, сър. Ще се срещнем с другите при Емпиричния полумесец.
— Имате ли достатъчно копачи?
— Всички джуджета са копачи, сър — тежко въздъхна Керът. — Дървеният материал и лебедките вече са на път. Някои от миньорите, които се присъединяват към нас, са помогнали при изкопаването на онзи тунел, сър. Познавали са онези момчета. Малко са разстроени и ядосани.
— Бас държа. Значи ни вярват, така ли?
— Ъ-ъ… горе-долу, сър. Но ако телата не са там, ще закъсаме.
— Съвсем вярно. Онези момчета знаели ли са _защо_ са копали?
— Не, сър. Просто са действали по нареждане на тъмните джуджета. Освен това различни бригади са копали в различни посоки. Доста надалеч в различни посоки. Според тях чак до Алеята на празния джоб и ул. „Етъркъп“.
— Това е голям отрязък от града!
— Тъй вярно, сър. Но имало нещо странно.
— Давай, капитане — подкани го Ваймс. — Бива ни в странностите.
— От време на време всички трябвало да спират работа и дълбинните джуджета прослушвали стените с едно голямо, ъ-ъ, нещо, като ушна фуния. Сали е намерила нещо подобно, като е слязла там долу.
— Прослушвали са? В подгизналата кал? За какво са се ослушвали? Пеещи червеи?
— Джуджетата не знаят, сър. Мислели са, че може да е за затрупани миньори. Логично е. Прокопавали са най-вече стара каменна зидария, така че предполагам, е възможно да има затрупани миньори някъде, където има въздух.
— Но сигурно не и за седмици. И защо да копаят в различни посоки?
— Това е загадка, сър, без съмнение. Но скоро ще я разнищим до дупка. Всички са много навити.
— Добре. Но давай по-кротко със стражничеството, а? Това са куп загрижени граждани, които се опитват да намерят близките си след открита руднична авария, ясно? Стражите само им помагат.
— Имате предвид „да не забравям, че съм джудже“ ли, сър?
— Благодаря ти, Керът. Да, точно така! — Ваймс въздъхна. — А сега отивам да видя легенда, наречена като препарат за полиране.
На излизане забеляза символа на Призоваващия мрак. Менюто с напитките на клуб „Розово маце“ бе старателно поставено на лавица до прозореца, където бе максимално осветено. Искреше. Може би заради розовия „гланц за страстни устни“, създаден да се забелязва през претъпкан бар с оскъдно осветление, но сякаш плуваше над о, колко забавно, сантименталните имена на коктейли като „Просто секс“, „Сливки в изобилие“ и „Безмозъчен“, правейки ги бледи и нереални.
Някой — или явно няколко — бяха сложили пред него свещи за през нощта.
„Не трябва да е на тъмно — помисли си Ваймс. — Ще ми се и аз да не бях.“
>
В „Поинтър и Пикълс“ беше прашно. Прахът бе сентенцията на магазина. Ваймс сигурно бе минавал край него хиляди пъти, беше от онези дюкянчета, които просто подминаваш. Прах и умрели мухи изпълваха малката витрина, през която въпреки всичко смътно се забелязваха големи парчета скала, покрити с прах.
Когато Ваймс влезе в сумрачното помещение, звънецът над вратата издрънча прашасало. Със затихването му настъпи определено усещане, че това бележи краят на веселбата за деня.
После в тежката тишина се разнесе тътрузене. Оказа се, че идва от много стара жена, която на пръв поглед изглеждаше прашасала колкото камъните, които се предполагаше, че продава. Ваймс обаче се съмняваше и в това. Подобни магазинчета често възприемаха продажбата на стоки като един вид предателство спрямо свещен завет.
Сякаш за да подчертае това, тя влачеше кривак със забит в него пирон. Когато се приближи достатъчно за разговор, Ваймс се обади:
— Дойдох да…
— Вярваш ли в лечебната мощ на кристалите, млади човече? — изплю старицата, застрашително надигайки кривака.