Той вървеше към дома си с бърза крачка, минавайки автоматично по всички преки пътечки, а мислите му се лашкаха напред-назад като рядка супа и ребрата го пробождаха от време на време да подсетят, че да, още са там и прищракват. Стигна пред вратата в момента, в който Уиликинс я отваряше.
— Ще уведомя нейно благородие, че се върнахте, сър — извика след Ваймс, бързащ нагоре по стълбите. — Тя чисти кошарите на драконите.
Малкият Сам стоеше изправен в креватчето си, вперил очи във вратата. Денят на Ваймс омекна и порозовя.
Креслото бе отрупано с любимите за момента играчки — парцалена топка, малък обръч, пухкава змия с едно копчесто око. Ваймс ги избута на постелката, седна и свали шлема си. После изсули влажните си ботуши. Затоплянето на стая ставаше безпредметно, след като Сам Ваймс свалеше ботушите си. Детският часовник на стената тиктакаше и при всяко тик и так малка овца прескачаше напред-назад една ограда.
Сам разгърна доста надъвканата, твърде наквасена книга.
— Къде е моята крава? — произнесе той, а малкият Сам се ухили. Дъждът забарабани по прозореца.
C>
{m x-large}Къде е моята крава?{/m}
{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}
C$
… Нещо говорещо — припомни си той, докато устата и очите му поеха управлението. — Ще трябва да открия какво е това. Защо ще кара джуджетата да се избиват?
C>
{m x-large}Вика „Беее!“{/m}
{m x-large}Това е овца!{/m}
C$
… Защо слязохме в онази мина? Защото чухме, че там е станало убийство, затова!
C>
{m x-large}Това не е моята крава!{/m}
C$
… Всички знаят, че джуджетата са порти. Било е глупаво да им се казва да го крият от нас! Ей ти на, дълбинници, въобразяват си, че само да кажат нещо и то става наистина!
C>
{m x-large}Къде е моята крава?{/m}
C$
… Капчук върху камък…
C>
{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}
C$
Къде мярнах една от тия игрални подложки наскоро?
C>
{m x-large}Вика „Иииии!“{/m}
C$
О, да, Ловкоклинчи. Беше много притеснен, нали?
C>
{m x-large}Това е кон!{/m}
C$
Имаше такава дъска. Каза, че е запален играч.
C>
{m x-large}Това не е моята крава!{/m}
C$
Това джудже беше под натиск, усещам ги тези неща. Май умираше от желание да ми каже нещо…
C>
{m x-large}Къде е моята крава?{/m}
C$
Онзи поглед в очите му…
C>
{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}
C$
А аз бях толкова _бесен_. Да не казват на Стражата? Какво са очаквали? Човек би си помислил, че са знаели…
C>
{m x-large}Вика „Хррррп!“{/m}
C$
… са _знаели_, че ще си изпусна нервите!
C>
{m x-large}Това е хипопотам!{/m}
C$
Искали са да си изпусна нервите!
C>
{m x-large}Това не е моята крава!{/m}
C$
Адски са _искали_ да си изпусна нервите!
Ваймс изсумтя и изграчи остатъка от зоопарка, без да пропусне нито едно крякване или изписукване, и зави сина си с целувка.
Отдолу издрънча стъкло. „А, някой изпусна чаша“ — отбеляза умът му. Но интуицията му, която вече над петдесет години го превеждаше безопасно през подмолните градски улици, прошепна: „Да, бе, как ли не!“
Готвачката си бе взела свободна вечер. Чистофайна трябваше да си е в стаята. Сибил бе навън при драконите. Значи оставаше Уиликинс. Икономите не изпускат разни неща.
Отдолу се разнесе приглушено „ъгх“, последвано от тупването на нещо, уцелващо месо.
А мечът на Ваймс бе на куката в другия край на вестибюла, понеже Сибил не искаше да го разнася из къщата.
Възможно най-тихо той се огледа за нещо, каквото и да е, което да послужи за оръжие. За съжаление, когато избираха играчки за малкия Сам, изцяло бяха пренебрегнали съвкупността от твърди неща с остри ръбове. Имаше изобилие от зайчета, пиленца и прасенца, но… А! Ваймс забеляза нещо, което щеше да свърши работа, и го отскубна.
Пристъпяйки безшумно с дебелите си надплетени чорапи, той се прокрадна надолу по стълбите.
Вратата на винарската изба бе отворена. Ваймс напоследък не пиеше изобщо, но гостите пиеха и Уиликинс, верен на някакъв виночерпски дълг към настоящите и бъдещите поколения, се грижеше за асортимента и от време навреме го допълваше с обещаваща реколта. Дали не пропука стъкло под нечий крак? А стълбите не проскърцаха ли? Скоро щеше да разбере.
Стигна до сводестата изба и внимателно пристъпи в сенките зад процеждащата се от вестибюла светлина.
Сега го усети… слаб мирис на нафта.
Копеленцата дребни! А можеха и да виждат в тъмното, нали? Той заровичка в джоба си за кибрит, а сърцето му тупаше в ушите. Пръстите му стиснаха една клечка, пое дълбоко дъх…