Една ръка сграбчи китката му, а друга изтръгна задния крак на люлеещото се конче, с което бе замахнал обезумяло в тъмнината. Той инстинктивно ритна с крак, при което се чу изпъшкване. Ръцете му се освободиха и някъде откъм пода се обади гласът на Уиликинс, доста изтънял:
— Извинете, сър, изглежда се натресох на крака ви.
— Уиликинс? Какво, по дяволите, става?
— Някакви дребни господа понаминаха, докато бяхте горе, сър — отвърна икономът, бавно разгъвайки се. — През стената на избата всъщност. Съжалявам, но намерих за необходимо да се отнеса малко строго с тях. Опасявам се, че единият може да е мъртъв.
Ваймс се озърна.
— _Може_ да е мъртъв? Диша ли още?
— Не зная, сър. — Уиликинс с голямо внимание поднесе клечка кибрит към парченце свещ. — Чух го да гълголи, но явно е спрял. Съжалявам да кажа, че ме нападнаха, докато излизах от хладилното, и бях принуден да се защитавам с първото средство, попаднало ми под ръка.
— А именно…?
— Ножа за лед, сър — равно уточни Уиликинс. Той повдигна 45-сантиметровата остро назъбена стомана, създадена за рязане на лед в удобни формички. — Закачих другия господин на кука за месо, сър.
— Не може да бъде — ужаси се Ваймс.
— Само за дрехата му, сър. Съжалявам, че ви посегнах, но се опасявах, че нафтата може да се възпламени. Надявам се, че се оправих с всичките. Бих искал да използвам възможността да се извиня за бъркотията…
Но Ваймс вече бе преполовил стълбите към избата. Във вестибюла сърцето му замря.
Ниска тъмна фигура притича през последното стъпало и се вмъкна в детската.
Широкото внушително стълбище се извиси пред него като стълба до небето. Той се втурна по него, чувайки се да крещи _… ще те убия ще те убия ще теубиящетеубиящетеубияубияубия ще те убия щетеубия…_ Страшен бяс го задушаваше, гняв и ужасен страх подпалиха дробовете му, а стъпалата все така се разстилаха пред него. Нямаха свършек. Изкачваха се до безкрая, докато той пропадаше назад в ада. Но адът го подхвана, даде криле на гнева му, повдигна го, запрати го обратно нагоре…
И тогава, вложил целия си дъх в един дълъг скверен вик, той стигна до последното стъпало…
Джуджето заднешком изскочи от детската. Удари се в перилата и ги строши, политайки към пода. Ваймс се подхлъзна на излъсканото дюшеме, занесе при входа на детската и влетя, ужасен от вида на…
… малкият Сам, блажено заспал. На стената агънцето отброяваше минутките на нощта.
Сам Ваймс гушна сина си, загърнат в синьото му одеялце, и се свлече на колене. Дори за миг не бе поел дъх по стъпалата нагоре и сега тялото му си вземаше своята дан, поглъщайки въздух и облекчение на големи, мъчителни хрипове. Сълзи рукнаха от очите му, разтърсвайки окаяната му душа…
През замъгления си от несекващите сълзи поглед забеляза нещо на пода. Там, на постелката, където бяха паднали, стояха парцалената топка, обръчът и пухкавата змия.
Топката се бе търколила горе-долу в средата на обръча. Змията лежеше полуразвита, опряла глава в края му.
На слабата светлина в детската те на пръв поглед наподобяваха голямо око с опашка.
— Сър? Всичко наред ли е?
Ваймс вдигна очи и фокусира червеното лице на Уиликинс.
— Ъ-ъ… да… какво?… Да… чудесно… благодаря — успя да смотолеви той, събирайки разпарчетосания си ум. — Чудесно, Уиликинс. Благодаря ти.
— Сигурно съм пропуснал един в тъмното…
— Ъ? Да, непростимо нехайство от твоя страна — постегна се Ваймс и стана на крака, но все така притискайки сина си. — Просто се _обзалагам_, че повечето икономи наоколо щяха да пометат и тримата с един замах на колосаната си кърпа.
— Добре ли сте, сър? Понеже…
— Но ти си бил в Шарлатанското училище за икономи! — Ваймс се изкикоти. Коленете му трепереха. Част от него си даваше сметка какво става. След ужаса настъпва онова опияняващо чувство, че си още жив, и изведнъж всичко изглежда смешно. — Имам _предвид_, че другите икономи просто умеят да срежат някого с поглед, но _ти_, Уиликинс, ти умееш да ги срежеш с…
— Слушайте, сър! Той е отвън, сър! — настоятелно го прекъсна Уиликинс. — Както и лейди Сибил!
Усмивката на Ваймс замръзна.
— Да взема ли младежа, сър? — посегна Уиликинс.
Ваймс се дръпна. И трол с лост и кофа смазка не би измъкнал сина от ръцете му.
— Не! Но ми дай тоя нож! И иди да видиш дали Чистофайна е добре!
Притискайки малкия Сам до себе си, той затича надолу по стълбите и изхвръкна през вестибюла навън. Беше глупаво, глупаво, глупаво. Това си го каза по-късно. Но в този момент Сам Ваймс мислеше само в основните тонове. Беше трудно, много трудно да влезе в детската, изправен пред картините, претъпкали въображението му. Никога вече нямаше да допусне това. Яростта се върна в него, плавно, вече под контрол. Плавно като река от лава. Щеше да ги открие всичките, всички до един, и щяха да _горят_…