До основната пристройка за драконите вече можеше да се стигне само покрай трите големи чугунени огнеотражателни екрана, поставени преди два месеца. Отглеждането на дракони не бе хоби за слабоволни хора или такива, които не желаят да пребоядисват периодично цялата страна на къщата. От всеки край имаше големи железни врати. Ваймс се насочи към едната наслуки, влезе в пристройката и залости вратата зад себе си.
Тук винаги бе топло, понеже драконите се оригваха непрекъснато — изборът беше или това, или да експлодират, което от време на време се случваше. И Сибил бе тук, в пълно противодраконово снаряжение, спокойно вървеше между кошарките с кофа във всяка ръка, а зад нея вратата на другия край се отвори и се появи ниска тъмна фигура, хванала прът с малък пламък в крайчеца, и…
— Пази се! Зад теб! — изкрещя Ваймс.
Жена му зяпна към него, обърна се, изпусна кофите и започна да крещи нещо.
И тогава пламъкът избълва. Удари Сибил в гърдите, разстла се по кошарите и рязко угасна. Джуджето сведе поглед и отчаяно заудря тръбата.
Огненият стълб, представляващ лейди Сибил, каза с властен глас, нетърпящ неподчинение:
— Залегни, Сам! Веднага!
И Сибил се хвърли на пясъчния под, докато по цялата дължина на кошарите, драконови глави се изпружваха на дълги драконови вратове.
Ноздрите им се разширяваха. Поемаха въздух.
Бяха предизвикани. Бяха засегнати. И току-що бяха вечеряли.
— _Добри_ момчета — викна Сибил от пода.
Двайсет и шест струи ответен драконовски огън отвърнаха на призива. Ваймс, легнал на пода така, че тялото му прикриваше малкият Сам, усети космите по врата си да настръхват.
Това не беше опушеното червено на джуджешкия огън, а нещо, сътворимо единствено в драконски стомах. Пламъците бяха на практика невидими. Поне един от тях сигурно бе уцелил оръжието на джуджето, понеже стана експлозия и нещо изхвръкна през покрива. Кошарите на драконите бяха изградени като фабрика за фойерверки: стените бяха много дебели, а покривът възможно най-тънък, за да осигурява по-бърз достъп до небесата.
Когато шумът стихна до развълнувано хълцукане, Ваймс рискува да понадигне глава. Сибил се изправяше, малко непохватно заради специалните одежди, носени от всеки драконовъд?*
[* Т.е. всеки драконовъд, необитаващ понастоящем малка изящна урна.]
Желязото на отсрещната врата тлееше около черния силует на джудже. Малко пред него два подковани ботуша се охлаждаха от бялата жар в локвичка стопен пясък.
Металът направи „пук“.
Лейди Сибил протегна ръце в дебели ръкавици, потупа няколкото местенца горяща нафта по кожената си престилка и свали шлема си. Той се приземи на земята с тупване.
— О, Сам… — тихо промълви тя.
— Добре ли си? Малкият Сам е наред. Трябва да се махнем оттук!
— О, Сам…
— Сибил, трябва да го вземеш! — каза Ваймс бавно и ясно, за да преодолее шока. — Навън може да има още!
Погледът на Сибил се концентрира.
— Дай ми го — нареди тя. — А _ти_ вземи Раджа!
Ваймс проследи пръста й. Млад дракон с клепнали уши и изражение на леко плашещ добър хумор примига към него. Беше „златен вутер“, порода с толкова силен пламък, че един от тях веднъж бе използван от крадци да разтопи сейфа на банков трезор.
Ваймс го пое внимателно.
— Натъпчи го с въглища — изкомандва Сибил.
„Това си й е в кръвта“ — разсъди Ваймс, докато пъхаше антрацит в алчната уста на Раджа. Прародителките на Сибил храбро бяха поддържали съпрузите си в обсадени далечни посолства, бяха раждали върху камили или в сянката на ранени слонове, бяха раздавали златни шоколадчета под атаките на тролове в мисиите или просто си бяха стояли вкъщи, грижейки се за онези остатъци от мъжете и синовете им, които са се връщали от безкрайните малки войни. Резултатът бе биологичен женски вид, който се превръщаше в калена стомана, когато дългът ги призове.
Ваймс трепна, когато Раджа се оригна.
— Това беше джудже, нали? — подметна Сибил, полюшвайки малкия Сам. — Едно от онези дълбинници?
— Да.
— Защо се опита да ме убие?
Когато някой се опитва да те убие, значи правиш нещо както трябва. Това правило бе пътеводно в живота на Сам. Но това… дори истински закоравял убиец като Хризопрас не би опитал нещо подобно. Това беше лудост. _Ще горят. Ще горят._
— Мисля, че са уплашени от онова, което ще открия — отрони Ваймс. — Мисля, че всичко им е тръгнало накриво и сега искат да ме спрат.