„Възможно ли е да са толкова глупави? — зачуди се той. — Убита съпруга? Мъртво дете? Възможно ли е да мислят, че това ще ме спре _дори за миг_? Както и да е, когато стигна до онзи, наредил това — _а аз ще_ стигна — надявам се да има там някой да ме задържи. _Ще горят за това, което сториха!_“
— О, Сам… — измърмори Сибил, за момент лишена от желязната маска.
— Съжалявам. Не бях очаквал това! — Ваймс остави дракончето на пода и я прегърна внимателно, почти боязливо. Яростта му бе толкова силна, почувства, че може да му изникнат шипове или крила. А главоболието му се връщаше като буца олово, закована точно над очите му.
— Какво се случи с всичкото онова, сещаш се, хей-хо, хей-хо и да бъдем мили към бедните изгубени сирачета в гората, Сам? — прошепна Сибил.
— Уиликинс е в къщата — смотолеви той. — Както и Чистофайна.
— Тогава да идем да ги открием! — Сибил се усмихна малко потиснато. — Ще ми се да не носиш работата си вкъщи, Сам.
— Този път тя ме последва — мрачно отвърна Ваймс. — Но възнамерявам да въведа малко ред, повярвай ми. — _Те ще гор…_ Не! Те ще бъдат преследвани до дупка и ще бъдат измъкнати от нея и изправени пред правосъдието. Освен ако (о, моля!) се съпротивяват при ареста…
Чистофайна стоеше в преддверието заедно с Уиликинс. Държеше трофеен клачиански меч без особена убедителност. Икономът бе подсилил въоръжението си с два месарски сатъра, които полюшваше с доста тревожна вещина.
— Мили боже, човече, целият си в кръв! — извика Сибил.
— Да, ваше благородие — гладко потвърди Уиликинс. — Мога ли да спомена като смекчаващо обстоятелство, че всъщност не е моя?
— При драконите имаше джудже — осведоми го Ваймс. — Някаква следа от други?
— Не, сър. Онези в избата имаха устройство за изстрелване на огън, сър.
— Както и това — кимна Ваймс и додаде: — Хич не му помогна.
— Наистина ли, сър? Осведомих се за употребата му и изпробвах теорията чрез практика в тунела, от който бяха дошли, докато му свърши огнената течност, сър. Само в случай че е имало и други. Предполагам, поради тази причина гори алеята на номер пет.
Ваймс не познаваше Уиликинс на младини. Гръмогласните левенти от Петльовата улица имаха споразумение с Шарлатанската улица, което им позволяваше да пренебрегват този фланг, докато съсредоточаваха отбраната си срещу териториалната агресия на Убийствената маймунска банда от Свинарския хълм. _Радваше_ се, че не се е изправял срещу младия Уиликинс.
— Сигурно са направили отдушник там — предположи той. — Семейство Джеферсън са на почивка.
— Е, ако не са подготвени за подобни неща, не бива да развъждат рододендрони — делово отбеляза Сибил. — Сега какво, Сам?
— Ще прекараме нощта в Двора на Псевдополис — реши Ваймс. — Без спорове!
— Рамкинови никога не са бягали от _нищо_ — заяви Сибил.
— Ваймсови са бягали като изоглавени през цялото време — контрира Ваймс, прекалено дипломатичен да спомене горепосочените прадеди, които са се връщали вкъщи на части. — Това означава да се биеш, където _ти_ решиш. Тръгваме всички, взимаме каретата и отиваме вкупом долу в Двора. Когато стигнем, ще пратя хора тук да ни вземат нещата. Само за една нощ, става ли?
— Какво ще желаете да направя с посетителите, сър? — запита Уиликинс, хвърляйки кос поглед към лейди Сибил. — Единият, опасявам се, е наистина мъртъв. Ако си спомняте, сигурно съм го наръгал с ножа за лед, който случайно държах, тъй като току-що бях рязал лед за кухнята — додаде той с безизразно лице.
— Сложи го на покрива на каретата — отряза Ваймс.
— Другият също изглежда мъртъв, сър. Бих се заклел, че му нямаше нищо, когато го завързвах, сър, тъй като ме проклетисваше на техния си жаргон.
— Не си го ударил твърде силно, на… — започна Ваймс, но се отказа. Ако Уиликинс бе решил да убие някого, нямаше да го взема в плен. Сигурно е било кофти изненада да проникнат в мазе и да се натъкнат на някого като Уиликинс. Както и да е, да вървят по дяволите.
— Просто… си е умрял?
— Да, сър. Джуджетата по принцип слюнчат ли се в зелено?
— Моля?
— Има зелено около устата му, сър. Може да е улика по мое мнение.
— Добре, метни го и него отгоре на покрива. Да тръгваме, а?
Ваймс настоя Сибил да пътува вътре. Обикновено тя поемаше управлението, а той с радост й го отстъпваше, но според негласното споразумение, когато той _наистина_ настояваше, тя се подчиняваше. Така е при семейните двойки.
Ваймс се качи до Уиликинс и го накара да спре насред пътя до един, който продаваше вечерното издание на Вестника, още топло от пресата.
Снимката на първа страница бе тълпа джуджета. Дърпаха една от големите метални кръгли врати на мината, изскочила от пантите си. В средата на мнозинството, сграбчил единия край в ръце с опнати мускули, бе капитан Керът. Блестящ, гол до кръста.