— Чакай малко, искаш да кажеш, че като ги изкопаят, в тях са вградени джуджешки гласове отпреди милиони години? Джуджетата със сигурност не са били…
— Не, сър. Джуджетата ги вграждат по-късно. Не съм много наясно с това. Мисля, че когато за пръв път са били открити, са съдържали предимно природни звуци, като ромолене на вода или птичи песни, или грохот от камъни, неща от този род. Струва ми се, че граговете са открили как да се отърват от тези звуци, за да направят място за думите. Чух за един с шумоленето на гора. Десет години шумолене в куб, по-малък от пет сантиметра.
— И са ценни, така ли, тези неща?
— Невероятно ценни, особено кубовете. Струва си да прокопаеш планина от гранит, както казваме ние… ъ-ъ, имах предвид „ние, джуджетата“, сър, не „ние, ченгетата“.
— Значи сигурно си струва да преровиш няколко хиляди тона анкх-морпоркска мръсотия, а?
— За един куб? Определено! За това ли е било всичко? Но как ще се озове тук? Обикновените джуджета може никога да не зърнат такова нещо през живота си. Само граговете и великите водачи ги използват! И защо ще говори? Всичките дотук са се съживявали само с ключова дума!
— Де да знам! Как изглеждат? Освен че са кубични, предполагам.
— Зървал съм само няколко, сър. Те са… ами, до петнайсет сантиметра, наподобяват стар бронз и проблясват.
— В зелено и синьо? — остро рече Ваймс.
— Да, сър! В мината на Петмезената улица имаха едно-две.
— Май ги видях — кимна Ваймс. — И мисля, че имат още едно. Гласове от миналото, а? Как така досега не съм чувал за тях?
Керът се поколеба.
— Вие сте твърде зает човек, сър. Не можете да знаете всичко.
Ваймс долови частица укор.
— Да не намекваш, че съм с ограничен кръгозор, капитане?
— О, не, сър. Вие се интересувате от _всеки_ аспект на полицейската работа и криминологията.
Понякога бе невъзможно да се разчете изражението на капитан Керът. Ваймс не се затормози да опитва.
— Пропускам нещо — измърмори той. — Но знам, че става дума за Куумската долина. Слушай, каква _е_ тайната на Куумската долина?
— Не знам, сър. Не мисля, че има такава. Предполагам, че голямата тайна е кой е нападнал пръв. Знаете, сър, и двете страни казват, че са нападнати от засада.
— Това струва ли ти се твърде _интересно_? — натърти Ваймс. — Има ли особено значение сега?
— Кой е започнал всичко това? Бих казал да, сър! — призна Керът.
— Но те не враждуват ли от веки веков?
— Да. Но Куумската долина е била първата _официална_ схватка, сър.
— Кой е победил?
— Сър?
— Въпросът не е труден, нали? Кой е спечелил първата битка за Куумската долина?
— Май може да се каже, че е била потушена от дъжд, сър — поколеба се Керът.
— Спрели са подобно събитие заради малко дъждец?
— Заради _доста_ дъждец, сър. Гръмотевичната буря просто се е загнездила над района. Рукнали са реки, пълни с каменни отломки. Бойците са били пометени от пороите, някои са били ударени от светкавици…
— Съвсем се е съсипал целият купон — обобщи Ваймс. — Добре, капитане, имаме ли някаква представа къде са отишли мръсниците?
— Направили са авариен тунел…
— Бас държа!
— … и са го срутили след себе си. Пратих мъже да копаят…
— Оттегли ги. Може вече да са на сигурно място, може да са се измъкнали с каруца, може да носят шлемове и ризници и да се представят за градски джуджета. Стига толкова. Взехме им душите на хората. Разпусни ги засега. Мисля, че ще успеем да ги открием отново.
— Добре, сър. Граговете са си тръгнали толкова набързо, че са оставили някои други Устройства. Конфискувах ги за града. Трябва да са били много уплашени. Взели са само кубовете и са побягнали. Добре ли сте, сър? Изглеждате малко не на себе си.
— Действително, капитане, чувствам се необяснимо весел. Ще ли ти се да чуеш как мина _моят_ ден?
>
Душовете в участъка бяха хитовото нововъведение в града. Ваймс ги плати от джоба си, след като Ветинари бе направил кисел коментар за цената. Бяха малко примитивни и всъщност не кой знае колко повече от лейки, свързани към няколко варела вода на горния етаж, но след нощ в анкх-морпоркския подземен свят мисълта за една баня бе много привлекателна. Дори и при това положение обаче Ангуа се поколеба.
— Това е _чудесно_ — измърка Сали, обръщайки се под струята. — Какво има?
— Виж, старая се, ясно? — сопна се Ангуа, застанала пред душа. — Пълнолуние е! Вълкът е понабрал сили.
Сали спря да се търка.
— О, _разбирам_. Проблеми с Б.А.Н.Я.Т.А., а?
— Не _можа_ да се сдържиш, нали? — Ангуа стисна зъби и се насили да стъпи на плочките.