— Е, как се справяш обикновено? — Сали й подаде сапуна.
— Със студена вода и си внушавам, че е дъжд. Да не си посмяла да се засмееш! Нова тема, веднага!
— Добре. Какво мислиш за гаджето на Ноби?
— Лиска? Приветлива. Хубава…
— Пробвай перфектна физическа красота. Изумителни пропорции. Жива класика.
— Е… в общи линии, да — призна Ангуа.
— И всичко това е _гаджето_ на Ноби Нобс?
— Явно си мисли така.
— Да не ми казваш, че _заслужава_ Ноби?
— Виж, Верити Пушпрам не заслужава Ноби, а тя има странно кривогледство, ръце като на докер и си изкарва хляба с готвене на разни черупчести — сви рамене Ангуа. — Така стоят нещата.
— Тя старото му гадже ли е?
— Той така разправяше. Доколкото знам, физическата страна на връзката се състои в това тя да го замерва с мокра риба, когато припари до нея.
Ангуа отцеди последната слуз от косата си. Трудно бе да се отърве от нея. Даже известна част явно се опитваше да не мине през сифона.
Стига толкова. Не й се щеше да стои прекалено дълго под Д.У.Ш.А. Още пет-шест пъти и вонята почти нямаше да се усеща. Важното сега бе да не забрави да използва кърпа, вместо да се изтръска.
— Мислиш, че отидох там долу да впечатля капитан Керът, нали? — обади се Сали зад гърба й.
Ангуа замръзна с увита с кърпата глава. Е, добре, щеше да се случи рано или късно…
— Не!
— Пулсът ти казва обратното — кротко отбеляза Сали. — Не се тревожи. Нямам шанс. Сърцето му тупа по-бързо всеки път щом те погледне, а твоето прескача удар всеки път като го видиш.
„Добре, тогава това е то — обади се вълкът, който все беше наблизо, — сега ще се реши, нокти срещу зъби… _Не!_ Не слушай вълка! Но няма да е зле, нали, ако тази тъпа кучка спре да слуша прилепа…“
— Стой настрана от сърцата на хората — изръмжа тя.
— Не мога! Ти не можеш да си изключиш носа, нали? Нали?
Вълчият момент бе преминал. Ангуа се поотпусна. Сърцето му тупа по-бързо, а?
— Не. Не мога.
— Виждал ли те е някога без униформа?
„Мили боже!“ — помисли си Ангуа и се пресегна за дрехите си.
— Е… разбира се… — смотолеви тя.
— Имам предвид облечена в нещо друго. Като рокля например — Сали въздъхна. — Хайде, _де_! Всяко ченге прекарва _известно_ време без униформа. Така _разбираш_, че не си на работа!
— Но за нас работата е едва ли не 24/8 — възкликна Ангуа. — Винаги има…
— Имаш предвид за него, понеже на него така му харесва, а ти се напасваш, нали? — вметна Сали, което разби цялата защита на Ангуа.
— Това е моят живот! Защо да приемам съвет от вампир?
— Защото си върколак — сви рамене Сали. — Само вампир би посмял да ти го даде, така ли е? Не е необходимо да вървиш по петите му непрекъснато.
— Слушай, вече съм минала през това, разбираш ли? Това е върколашки нагон. Ние сме каквито сме!
— Аз не съм. Не ти дават черна лентичка на въздържател само за обет, да знаеш. И той не означава, че спираш да жадуваш кръв. Просто не правиш нищо по въпроса. Ти поне можеш да излезеш нощем и да гониш пилци.
Настъпи каменна тишина. След време Ангуа промълви:
— Знаеш за пилетата?
— Да.
— Плащам си ги, да знаеш.
— Сигурна съм.
— И не е всяка нощ.
— Сигурна съм, че не е. Виж, известно ли ти е, че има хора, които _доброволно_ биха станали… вечерна компания на вампир? При условие че всичко се прави със стил. И ни смятат за странни. — Тя подсмъркна. — Между другото, с какво си изми косата?
— Противобълхов шампоан „Добро момиче!“ на братя Уилард — изрецитира Ангуа. — Поддържа блясъка — додаде отбранително. — Виж какво, искам да изясним това, става ли? Само защото прекарахме часове, газейки под града, и така де, май си спасихме живота веднъж-дваж, не означава, че сме приятелки, ясно? Просто се случихме… на едно място по едно и също време!
— _Наистина_ ти трябва малко почивка — въздъхна Сали. — Така или иначе, щях да черпя Лиска просто за благодаря, а и Веселка иска да се присъедини. Какво ще кажеш? Засега ни разпуснаха. Време е да разпуснем и малко навън, а?
Ангуа се бореше с врящото змийско гнездо от емоции. Лиска _беше_ много мила и доста по-отзивчива, отколкото можеше да се очаква от някой, носещ петнайсетсантиметрови токчета и десет квадратни сантиметра облекло.
— Хайде, _де_ — окуражително възкликна Сали. — Не знам за теб, но на мен ще ми отнеме малко усилия да премахна вкуса на онази кал от устата си.
— О, _добре_! Но това _не_ значи, че се сприятеляваме!
— Хубаво, де, разбрах.
— Не съм от сприятеляващите се — добави Ангуа.
— Да, добре — вдигна ръце Сали. — Виждам.
>
Ваймс седеше втренчен в бележника си. Бе написал „говорещ куб“ и го бе оградил.
С периферния си слух долавяше звуците на Градската стража, разнасящи се отдолу: суматохата в двора на старата лимонадена фабрика, където специалните цивилни се събираха отново, просто за всеки случай, подрънкването на аварийната кола, шумотевицата от гласове, идващи изпод пода…