След известно замисляне написа „стар кладенец“ и също го огради.
Като хлапе береше сливи в градините на Емпиричния полумесец с всички останали дечурлига. Половината къщи бяха празни и на никого не му пукаше особено. Да, имаше кладенец, но доста отдавна бе задръстен с боклуци, дори по онова време. Отгоре му растеше трева. Бяха открили тухлите само защото ги бяха търсили.
Значи, да кажем, че всичко заровено на дъното му, където джуджетата бяха стигнали, е било оставено там преди повече от петдесет-шейсет години…
Дори преди четиридесет години в Анкх-Морпорк рядко се мяркаха джуджета, при това изобщо не бяха толкова богати или властни да притежават куб. Бяха отрудени работници, търсейки — просто евентуално — по-добър живот. И така, що за _човек_ би изхвърлил говореща кутия, струваща планина от злато? Трябва да е бил дяволски луд…
Ваймс рязко се изправи, вторачен в драскулките на листа. В далечината Детритус джавкаше команди към някого.
Почувства се като човек, пресичащ река по рехав брод от камъни. Беше го почти преполовил, но следващият камък просто бе твърде далеч и можеше да го достигне само със сериозно мускулно усилие. Въпреки това кракът му висеше във въздуха и изборът бе или това, или да падне…
Написа: „Мискинин“. После огради думата няколко пъти, вбивайки молива в евтината хартия.
Мискинин сигурно е бил в Куумската долина. Да кажем, че там е намерил куб, кой знае как. Може просто да си е лежал на земята? Както и да е, занася го вкъщи. Рисува картината си и полудява, но междувременно кубът почва да му говори.
Ваймс написа „СПЕЦИАЛНА ДУМА?“. Очерта кръга толкова силно, че моливът му се счупи.
Може би не е могъл да открие думата за „спри да бърбориш?“. Без значение, мята куба в кладенеца…
Опита се да напише „Мискинин живял ли е някога в Емпиричния полумесец?“, но накрая се отказа и се опита да го запомни.
Така… след като умира, написват онази проклета книга. Не върви особено, но наскоро се преиздава и… а, но _вече_ има доста джуджета в града. Някои от тях я прочитат и нещо им подсказва, че тайната е в куба. Искат да го открият. Как? По дяволите! Книгата не казваше ли, че тайната на Куумската долина е в картината? Добре. Може би… някак е нарисувал някакъв код в картината, посочващ мястото на куба. Но какво от това? Какво толкова ужасно е имало за чуване, та да убият бедните нещастници, които са го чули?
Мисля, че гледам на това погрешно. Това не е моята крава. Това е овца с вила за сено. За жалост вика „квак“.
Вече се губеше, оплитайки всички нишки, ала бе опрял крак на отсрещния камък и чувстваше, че напредва. Но към какво по-точно?
Така де, какво _наистина_ щеше да се случи, ако имаше доказателство, че например джуджетата са нападнали из засада троловете? Нищо, което вече да не се случва, ето какво. Винаги можеш да намериш оправдание, което съмишлениците ти ще приемат, а на кого му пука за врага? В реалния свят нищо не би се променило.
На вратата леко се почука, в онзи стил, който ползваш, когато тайничко се надяваш да няма ответ. Ваймс скочи от стола си и отвори вратата със замах.
На прага стоеше Е. И. Песимал.
— А, Е. И.! — възкликна Ваймс, връщайки се до бюрото си и оставяйки молива. — Влизайте! Какво мога да направя за вас? Как е ръката?
— Ъ-ъ… можете ли да отделите минутка от времето си, ваша светлост?
„Ваша светлост“ — повтори си Ваймс. Е, този път не му даваше сърце да направи забележка. Седна. Е. И. Песимал все още носеше ризницата със закачена на нея значка на специалните цивилни. Нямаше много бляскав вид. Ударът на Тухльо го бе търколил по площада като топка.
— Ъ-ъ… — започна Песимал.
— Ще трябва да започнете като младши страж, но с вашия талант сигурно за година ще станете сержант. И можете да имате отделен кабинет.
Е. И. Песимал стисна очи.
— Как разбрахте? — едва промълви.
— Нападнахте със зъби нафиркан до козирката трол — сви рамене Ваймс. — Казах си: „_Ето_ човек, роден за значката“. Всъщност винаги сте искал това, нали? Но все сте бил твърде дребен, твърде слабичък, твърде стеснителен за страж. Отвсякъде мога да си наема бабаити. В момента обаче ми трябва човек, който знае как да държи молив, без да го счупи.
— Ще ми бъдете адютант — продължи той. — Ще движите цялата бумащина. Ще четете докладите, ще се опитвате да прецените кое е важно. А за да разберете кое _е_ важно, ще трябва да патрулирате поне два пъти седмично.