По бузата на Е. И. Песимал се стичаше сълза.
— Благодаря, ваша светлост — хрипкаво рече той.
Ако Е. И. Песимал имаше нещо за изпъчване, щеше да го е изпъчил.
— Разбира се, първо трябва да си довършите доклада за Стражата — додаде Ваймс. — Това е ангажимент между вас и негово благородие. А сега, ако ме извините, наистина трябва да изляза. С нетърпение очаквам да почнете работа при нас, младши страж Песимал.
— Благодаря, ваша светлост!
— А, и няма да ме наричате „ваша светлост“ — не се стърпя Ваймс. Помисли за миг и реши, че човекът си го е заслужил, от-до, и додаде: — Господин Ваймс е достатъчно.
„И така, напредваме — каза си наум, след като Е. И. Песимал се изнесе. — На негово благородие няма да му се понрави, понеже май остава без избор. Quis custodiet ipsos custodes, ъ-ъ, qui custodes custodient? Кое беше правилното за «Кой варди вардияните, които вардят вардияните»? Май не е така. И все пак… вие сте на ход, милорд.“
Тъкмо бе започнал пак да си блъска главата над бележника, когато вратата се отвори без уводно почукване.
Влезе Сибил с табла в ръка.
— Не се храниш достатъчно, Сам — обяви тя. — А бюфетът тук е позор. Само мас и пръжки!
— Това харесват мъжете, опасявам се — виновно рече Ваймс.
— Поне успях да изчистя чайника — продължи Сибил с удовлетворение.
— Изчистила си чайника? — измънка Ваймс с отпаднал глас. Все едно да му бяха съобщили, че някой е почистил патината от изящна древна статуетка.
— Да, отвътре беше станал като катран! В склада нямаше кой знае каква прилична храна, но успях да ти направя сандвич с бекон, маруля и домат.
— Благодаря ти, скъпа — Ваймс внимателно повдигна крайчеца на хляба със счупения си молив. Очевидно имаше прекалено много маруля, с други думи — изобщо имаше маруля.
— Много джуджета дойдоха да те търсят, Сам — каза Сибил, сякаш й тежеше на ума.
Ваймс скочи толкова бързо, че столът му се прекатури.
— Малкият Сам добре ли е?
— Да, Сам. Имах предвид градски джуджета. Познаваш ги всичките, струва ми се. Казват, че искат да говорят с теб за…
Но Ваймс вече трополеше надолу по стълбите, издърпвайки меча си в движение.
Джуджетата се бяха скупчили притеснено до бюрото на дежурния. Притежаваха онова изобилие от метални изделия, пригладеност на брадите и обиколка на поясите, които ги отличаваха като джуджета, при които нещата вървят много добре или поне са вървели до момента.
Ваймс се появи пред тях като вихрушка от гняв.
_Вие, измет такава! Вие, червояди дребни плъхоблизци! Вие, мизерни сенкопъзлъовци! Какво докарахте на града ми? Какво си въобразявахте? Искахте ли дълбинниците тук? Посмяхте ли да осъдите думите на Кофтимели, всичката тая жлъч и древни лъжи? Или мънкахте „Е, не е така, разбира се, но има известно право“? Дъднехте ли „О, отива твърде далеч, но е време някой да го каже“? А сега сте се домъкнали тук да кършите ръце и да циврите колко е ужасно, но няма нищо общо с вас, така ли? Кои бяха онези джуджета в тълпите тогава? Не сте ли вие Съсловните лидери? Не ги ли предвождахте? И защо сте тук сега, грозни хленчещи мърлячи? Как е възможно, как е възможно сега, след като горилите на онзи кучи син се опитаха да избият семейството ми, да идвате тук да ми се жалвате? Да не пристъпих някоя норма, да не настъпих нечий древен палец? По дяволите всичко! По дяволите и вие!_
Чувстваше как думите напират да излязат и от усилието да ги задържи стомахът му се изпълни с киселина и слепоочията му запулсираха. „Само един хленч — каза си той. — Само един престорен стон. Хайде!“
— Е? — процеди.
Джуджетата осезателно се бяха дръпнали назад. Ваймс се зачуди дали не бяха прочели мислите му — доста силно ечаха в мозъка му.
Едно джудже прочисти гърло.
— Командир Ваймс… — започна то.
— Ти си Порс Силенвръката, нали? — пресече го Ваймс. — Половинката от „Бърли и Силенвръката“. Правиш арбалети?
— Да, командире, и…
— Свалете оръжията! До едно! Всички вие! — избълва Ваймс.
Стаята притихна. С крайчеца на окото си Ваймс мерна двойка джуджета-стражи, които поне се преструваха, че са заети с книжа, да се надигат от местата си.
Част от него си даваше сметка, че се държи опасно глупаво, но точно сега гореше от желание да нарани джудже, а не бе позволено да го стори със стомана. Повечето от бойните предмети по тези джуджета бяха просто за имидж, но едно джудже по-скоро би си свалило панталоните, отколкото да остави брадвата си. А тези бяха важни градски особи, с положение в гилдиите и всичко. Мили боже, наистина _стигна_ твърде далеч.
Успя да изръмжи:
— Добре, задръжте бойните брадви. Оставете всичко останало при дежурния. Ще получите квитанция.