За момент, един доста дълъг момент, си мислеше, не, _надяваше се_, че ще откажат. Но едно от тях, някъде из групата, се обади:
— Смятам, че трябва да направим това за командира. Времената са трудни. Трябва да се научим да се приспособяваме.
Ваймс се качи в кабинета си, дочувайки звънтене и дрънчене зад гърба си, и седна толкова ядно на стола, че този път се отчупи едно колелце. Квитанцията беше гаден завършек. Усети злорадо задоволство от него.
На бюрото му върху малка поставка, поръчана от Сибил за целта, стоеше церемониалната му палка. Всъщност бе голяма колкото нормална стражарска палка, но изработена от палисандрово дърво и сребро, вместо от желязно дърво или дъб. Въпреки това доста тежеше. Съвсем достатъчно да отпечата думите „КРАЛСКИЙ УМОРОТВОРИТЕЛ“ на нечие джуджешко чело.
Джуджетата влязоха с малко по-олекнал вид.
„Само една думичка — повтаряше си Ваймс, докато киселината в него вреше. — Една проклета думичка. Хайде! Само един погрешен дъх.“
— Много добре, какво мога да направя за вас?
— Ъ, сигурен съм, че ни познавате всичките — започна Порс, опитвайки да се усмихне.
— Вероятно. Този до теб е Грабникуп Гръмопорив, който наскоро пусна новата серия парфюми и козметика „Женски тайни“. Жена ми ги използва непрекъснато.
Гръмопорив, с традиционна ризница, трирог шлем и огромна брадва през рамо, кимна на Ваймс смутено. Ваймс премести очи.
— А ти си Сета Железокор, собственикът на едноименната верига пекарници, а ти сигурно си Гимлет Гимлет, съдържателят на двата прочути гастронома и новооткрития „Гати плъха!“ на улица „Бръмбар в главата“. — Ваймс огледа останалите един по един и накрая върна очи на първата редица и на едно джудже с доста скромно облекло по джуджешките стандарти, което го гледаше съсредоточено. Ваймс имаше добра физиономична памет и се сещаше, че е виждал това лице някъде, но не можеше да направи връзката. Може би зад добре метната половинка тухла…
— Теб _не_ мисля, че те познавам.
— О, не сме се запознавали официално, командире — живо отвърна джуджето. — Но доста се интересувам от теорията на игрите.
… или от Школата по „Туп“ на Мистър Блясък? — додаде наум Ваймс. Гласът на джуджето звучеше като онзи, който — трябваше да признае — бе оказал дипломатична помощ долу. Носеше простичък кръгъл шлем, обикновена кожена риза с някаква принципна броня по нея, а брадата му бе подрязана до нещо доста по-прилично от общия джуджешки „прещипов“ ефект. В сравнение с останалите джуджета изглеждаше… рационализиран. Май дори нямаше брадва.
— Нима? — подхвърли той. — Е, аз пък не се занимавам с игри. Как ти е името?
— Свит Свитсън, командире. Граг Свитсън.
Ваймс безгласно взе палката и я завъртя между пръстите си.
— Надземен, а?
— Някои от нас дерзаят, сър. Някои от нас смятат, че мракът не е дълбина, а душевно състояние.
— Колко хубаво! — процеди Ваймс. _О, сега сме приятелски настроени и далновидни? Къде бяхте снощи, а? Но сега държа всички козове! Онези копеленца убиха четири градски джуджета! Проникнаха в дома ми, опитаха се да убият жена ми! А сега се измъкват на пръсти! Където и да са отишли, ще ги наврем в… измъкнем на светло!_
Той сложи палката на поставката й.
— Както казах, какво мога да направя за вас, господа?
Доби усещането, че всички се обръщат, физически или умствено, към Свитсън. _Аха, тук явно си имаме дузина маймуни и един гъдулар, а?_
— Как можем да помогнем на _вас_, командире? — запита грагът.
Ваймс присви очи. _Можехте да ги спрете, ето как можехте да помогнете! Не ми излизайте с тия печални физиономии! Може и да не сте казали „да“, но съм адски сигурен, че не сте казали „не!“ достатъчно силно. Не ви дължа нищичко! Не ми идвайте за проклетото ви опрощение._
— В момента ли? Като излезете на улицата, отидете до най-големия трол, който видите, и му разтърсите топло ръката, става ли? — сопна се Ваймс. — Или просто като излезете на улицата. Честно казано, зает съм, господа, а и не е моментът да се оправят препятствията насред конско състезание.
— Ще се насочат към планините — обади се Свитсън. — Ще странят от Юбервалд и Ланкър. Няма да са сигурни, че ще срещнат приятели там. Това означава, че ще навлязат в планините през Лламедос. Там е пълно с пещери.
Ваймс сви рамене.
— Виждаме, че сте ядосан, господин Ваймс — обади се Силенвръката. — Но ние…
— В моргата имам двама мъртви убийци — пресече го Ваймс. — Единият е умрял от отрова. Какво знаете за това? И съм командир Ваймс, благодаря ви.
— Говори се, че поемат бавна отрова, преди да тръгнат на важна мисия — сподели Свитсън.