— Няма връщане назад, а? — криво се усмихна Ваймс. — Е, това е интересно. Но в момента повече ме интересуват живите. — Той се изправи. — Трябва да ида при едно джудже в тъмницата, което не иска да говори с мен.
— О, да. Това трябва да е Ловкоклинчи — намеси се Свитсън. — Той е роден тук, командире, но е отишъл да учи в планините преди повече от три месеца против волята на родителите си. Сигурен съм, че никога не е възнамерявал подобно нещо. Опитваше да открие себе си.
— Е, може да почне търсенето от моите тъмници — отсече Ваймс.
— Може ли да бъда с вас, когато го разпитвате? — помоли грагът.
— Защо?
— Ами най-малкото това би могло да предотврати евентуални слухове, че е бил малтретиран.
— Или да ги отприщи? — присви очи Ваймс. „Кой варди вардияните? — запита се той. — Аз!“
Свитсън го погледна хладнокръвно.
— Бих могъл да… успокоя положението, сър.
— Нямам навика да пребивам затворници, ако намекваш това.
— И съм сигурен, че не желаете да го придобиете днес.
Ваймс отвори уста да изпъди грага с крясъци от сградата, но спря. Защото наглата гадинка бе уцелила точно в десятката. Откакто напусна дома си, Ваймс бе на ръба. Усещаше тръпки по тялото и буца в стомаха си и остро, противно главоболие. Някой щеше да си плати за всичката тази… тази… _тазост_ и не бе задължително да е прецакана пешка като Ловкоклинчи.
А не беше сигурен, изобщо не беше сигурен какво би направил, ако затворникът му се прави на интересен. Да се пребиват хора в малки стаички… знаеше докъде води това. А ако го направиш с основание, ще го направиш и без. Но не можеш да кажеш „ние сме от добрите“ и да подражаваш на лошите. Понякога един допълнителен чифт очи би могъл да е от полза на вардещия вардиянин в главата на всяко ченге.
Справедливостта трябваше _очевидно_ да възтържествува, така че той щеше да се погрижи надлежно за видимостта.
— Господа — обърна се общо към присъстващите, но без да сваля очи от грага. — Познавам ви, а и вие ме познавате. Всички вие сте уважавани джуджета с положение в града. Искам да гарантирате за господин Свитсън, тъй като го виждам за пръв път в живота си. Е, Сета, познавам те от години, какво ще кажеш?
— Убиха сина ми — каза Железокор.
Нож проряза главата на Ваймс. Плъзна се по гръкляна му, преряза сърцето му, заби се в стомаха му и изчезна. Яростта се замести от мраз.
— Съжалявам, командире — тихо промълви Свитсън. — Вярно е. Но не мисля, че Гандър Железокор бе замесен в политиката. Просто започна работа в мината, защото искаше да се усети като истинско джудже и да повърти малко лопата в ръцете си.
— Оставили са го в калта — рече Железокор със зловещо лишен от емоция глас. — Ще ви окажем всякаква помощ, каквато ви е необходима. Всякаква помощ. Но когато ги откриете, избийте ги до крак.
Ваймс не можа да измисли нищо повече от:
— _Ще ги хвана._
_Не_ каза „Да ги избием“. Не. Не и ако се предадат, не и ако не ми извадят оръжие. Знам докъде води това.
— Тогава ще тръгваме и ще ви оставим да си вършите работата — обади се Силенвръката. — Наистина познаваме граг Свитсън. Малко е модерен като че ли. Малко млад. Не е от типа грагове, с които сме свикнали, но… да, гарантираме за него. Лека вечер, командире.
Докато се изнизваха, Ваймс се вторачи в бюрото си. Когато вдигна очи, видя, че грагът е още там, с търпелива усмивчица.
— Нямаш вид на граг. Изглеждаш като нормално джудже — подхвърли Ваймс. — Защо не съм чувал за теб?
— Може би защото сте полицай — кротко отвърна Свитсън.
— Добре, схванах. Но не си дълбинник?
Свитсън сви рамене.
— Мога да мисля в дълбочина. Роден съм тук, командире, като Ловкоклинчи. Не вярвам, че трябва да имам планина над главата си, за да бъда джудже.
Ваймс кимна. Местен младеж, не някакъв планински белобрадец. С пъргав ум при това. Нищо чудно, че лидерите го харесват.
— Добре, господин Свитсън, може да се присъединиш. Но при две условия, ясно? Първо условие: разполагаш с пет минути да изнамериш комплект „Туп“. Смятам, че можеш да се справиш с това.
— Аз също — бегло се усмихна джуджето. — А второто условие?
— Колко време ще ти отнеме да ме научиш на нея?
— Вас ли? Никога ли не сте я играли?
— Не. Един трол ми я показа неотдавна, но откакто пораснах, изобщо не съм играл. Макар че като хлапе ме биваше на плъхалки.*
[* Известна анкх-морпоркска канална игра, отстъпваща само на надпреварата с умрели плъхове. Състезанията с лайна в канала явно са отмрели въпреки опита да се лансират на пазара под името „Аки-дий“.]
— Е, няколко часа би трябвало… — започна Свитсън.
— Нямаме време — отсече Ваймс. — Разполагаш с десет минути.