>
Запоят в „Кофата“ на Лъскавата улица бе започнал. Това беше кръчмата на ченгетата. Съдържателят, господин Пестил, разбираше от ченгета. Те обичаха да се наливат някъде, където не биха видели нищо, което да им напомни, че са ченгета. Шегичките не бяха поощрявани.
Всъщност Лиска предложи да се прехвърлят в „Слава богу, Отворено е“.
На Ангуа не й се щеше особено, но не можа да се възпротиви. Голата истина бе, че макар да имаше тяло, за което да я намрази всяка жена, Лиска компенсираше оскърблението с неподправено милото си държание. Това се дължеше на факта, че имаше самочувствие като на гъсеница и както ставаше ясно при всякакъв разговор с нея, горе-долу същото количество мозък. Може би всичко се балансираше, може би някой благ бог й бе казал: „Извинявай, хлапе, ще бъдеш по-тъпа от каца мас, но добрата новина е, че това няма да има значение.“
Освен това стомахът й бе от желязо. Ангуа усети, че се чуди колко ли изпълнени с надежда мъже са умрели, опитвайки се да я напият до несвяст. Алкохолът изглежда изобщо не стигаше до мозъка й. Вероятно не можеше да го открие. Но бе приятна, забавна компания, ако при разговора се избягват намеци, ирония, сарказъм, остроумия, язвителни подмятания и думи, по-дълги от „пиле“.
Ангуа бе изнервена, защото умираше за бира, но младежът на бара реши, че халба „Светло слабо“ е име на някакъв коктейл. Предвид предлаганите напитки това май не бе изумително.
— Какво — измърмори Ангуа, зачела се в менюто — е „Крещящ оргазъм“?
— А — намигна Сали, — май сме те забрали точно навреме, девойче!
— Не — Ангуа въздъхна при кикота на останалите — отговорът бе _толкова_ вампирски. — Имам предвид от какво е _направен_?
— Алмонте, Валулу, Беърхагърс, ликьор и водка — изреди Лиска, която знаеше рецептите на всички коктейли, правени някога.
— И как действа? — запита Веселка, протягайки врат да надникне над бара.
Сали поръча четири и отново се обърна към Лиска.
— Значи… ти и Ноби Нобс, а? — подметна тя. — Как върви?
Три чифта уши пламнаха.
Другото, с което се сблъскваш в присъствието на Лиска, е тишината. Където и да отидеше, всички стихваха. О, и погледите. Мълчаливите погледи. И понякога в сенките въздишка. Имаше _богини_, които биха убили да изглеждат като Лиска.
— Мил е — отвърна Лиска. — Разсмива ме и не ми пуска ръце.
Три физиономии се съсредоточиха в размисъл. Ставаше дума за Ноби. Съществуваха _толкова_ много въпроси, които _нямаше_ да зададат.
— Показа ли ти номерата, които може да прави с пъпките си? — обади се Ангуа.
— Да. Помислих, че ще се напикая! Толкова е смешен!
Ангуа се втренчи в питието си. Веселка се разкашля. Сали се вглъби в менюто.
— И е много надежден — добави Лиска. След което, като че ли смътно осъзнавайки, че това не бе съвсем достатъчно, тъжно додаде: — Ако искате да знаете, той е първият, който _някога_ ме е канил на среща.
Сали и Ангуа си отдъхнаха едновременно. Просветлението дойде. _Такъв_, значи, беше проблемът. _Мноооого_ сериозен при това.
— Ами то… косата ми не се удържа, краката ми са твърде дълги, пък и знам, че гръдта ми е пре… — замънка Лиска, но Сали вдигна укротяваща ръка.
— Първо на първо, Лиска…
— Истинското ми име е Бети — изциври Лиска, духайки нос, толкова изящен, че най-великият скулптор на света щеше да ридае, ваейки го. Той направи „фррфпр“.
— Тогава, първо на първо… Бети — преодоля новото име Сали, — нито една жена под четирийсет и пет…
— Петдесет — поправи я Ангуа.
— Да, петдесет… нито една жена под петдесет не използва думата „гръд“ по повод на каквото и да е, свързано с нея. Това просто не се прави.
— Не знаех — подсмръкна Лиска.
— Факт — потвърди Ангуа. И, о, боже, как да започне да обяснява смотаняческия синдром? Особено на Лиска, на която името Бети прилягаше като камъни на таван? Това не беше просто _случай_ на смотанячески синдром, това беше _самата му същност_, изкристализирал, класически, чисто платонически образец, който трябва да се препарира, монтира на поставка и да се пази като учебно помагало за ученици през идните векове. И тя беше _щастлива_ с Ноби!
— Това, което трябва да ти кажа, е… — започна тя и пребледня пред непосилната задача — е… да си вземем по още едно, а? Кой е следващият коктейл от менюто?
Веселка надзърна.
— Розов, голям и вибриращ — обяви тя.
— Супер! Четири, моля!
>
Фред Колън надзърна през решетките. Като цяло беше доста добър тъмничар: винаги поддържаше зареден чайник, по принцип бе добродушно настроен към повечето хора, бе прекалено муден, за да се подмами лесно, и държеше ключовете от килиите в тенекиена кутия в най-долното чекмедже на бюрото си, доста далеч от обхвата на пръчка, ръка, куче, сръчно метнат колан или обучен клачиански маймунски паяк.*