— Къде са отишли?
— Не зная. Ревностен каза, че тъй или иначе заминават, понеже са взели куба и картината. Рече, че картината ще им покаже къде има още лъжи, които могат да се унищожат. Но най-много се страхуват от Призоваващия мрак, командире. Усещат, че идва за тях.
— Това е просто една рисунка — изсумтя Ваймс. — Не вярвам в него.
— Аз вярвам — кротко възрази Ловкоклинчи. — Той е тук. Как се е промъкнал? Идва в сенките, с мъст и притворство.
Ваймс усети кожата си да настръхва. Ноби огледа мръсните каменни стени. Свитсън се изпъна като пружина на стола си. Дори Фред Колън се подмести притеснено.
„Това е просто мистицизъм — помисли Ваймс. — Дори не е човешки мистицизъм. Не вярвам в него. Защо тогава май нахлу хладина?“ Той се прокашля.
— Е, щом разбере, че са си тръгнали, сигурно ще ги последва.
— И ще дойде за мен — добави Ловкоклинчи със същия кротък глас. Сгъна ръце пред гърдите си.
— Защо? Ти не си убил никого.
— Не разбирате! Те… те… когато убиха миньорите, единият не беше съвсем умрял и… и… и го чувахме как удря по вратата с юмруци, а аз стоях в тунела и го слушах как умира и _исках_ да умре, за да престане тоя звук, но… но… но когато престана, той продължи в главата ми и аз можех, можех, можех да завъртя колелото, но се страхувах от тъмните пазачи, които нямат душа, и затова тъмнината ще вземе моята…
Слабият му глас замря.
Ноби нервно се прокашля.
— Е, благодаря ти отново — смотолеви Ваймс. Боже мили, наистина му бяха объркали главата, горкият малък дявол. „А аз нямам нищо — помисли си. — Бих могъл да обвиня Ревностен за подправяне на улики. Не мога да сложа Тухльо на свидетелската скамейка, защото просто ще докажа, че е _имало_ трол в мината. Единственото, с което разполагам, е младият Ловкоклинчи, който явно е неспособен да свидетелства.“
Обърна се към Свитсън и сви рамене.
— Струва ми се по-удачно да задържим приятелчето ни тук довечера за негово добро. Не мога да си представя къде другаде може да отиде. Разбира се, изявленията, които направи, са…
Сега _неговият_ глас замря. Завъртя се в стола си и се вторачи в печалния Ловкоклинчи.
— _Каква картина?_
— Битката при Куумската долина, на Методий Мискинин — отвърна джуджето, без да вдигне очи. — Много е голяма. Откраднаха я от музея.
— Какво? — възкликна Фред Колън, който приготвяше чай в ъгъла. — Те ли са били?
— Какво? _Ти_ знаеш за това, Фред? — изуми се Ваймс.
— Ние… да, господин Ваймс, написахме доклад…
— Куумската долина, Куумската долина, Куумската долина! — изръмжа Ваймс и тресна с ръка по масата толкова силно, че свещите подскочиха във въздуха. — Доклад? Каква полза от проклетия доклад? Имам ли време тия дни да чета доклади? Защо някой не ми _казва_ тези нещ…
Едната свещ се търколи на пода и угасна. Ваймс се пресегна за другата, стигнала до ръба на масата, но тя се плъзна между пръстите му и падна с фитила надолу върху плочите.
Тъмнината се спусна като брадва.
Ловкоклинчи простена. Беше сърцераздирателен, разтърсващ стон, като предсмъртен хрип от умиращи устни.
— _Ноби!_ — изрева Ваймс. — _Запали клечка на проклетата секунда и това е проклета заповед!_
В тъмнината се разнесе паническо драскане и клечката пламна като внезапна супернова.
— Донеси я тука, бе, човече! — изкрещя на Ноби. — Запали тези свещи!
Ловкоклинчи все така се цъклеше към масата, където невъздържаният удар бе разпилял остатъците от играта.
Ваймс погледна дъската под разгорялата се свещ.
Човек с по-асоциативно въображение би казал, че троловете и джуджетата са се срутили в неравен кръг около централния камък, а неколцина джуджета са се търколили встрани в редичка. Всъщност би казал, че отгоре приличат на кръгло око. С опашка.
Ловкоклинчи изпусна лека въздишка и се свлече на пода. Ваймс скочи да му помогне, но се сети тъкмо навреме за политиката. Наложи си да се отдръпне, вдигнал ръце нагоре.
— Господин Свитсън? Не мога да го докосвам. Моля?
Грагът кимна и коленичи до джуджето.
— Няма пулс, сърцето не бие — обяви след няколко секунди. — Съжалявам, командире.
— Сега значи явно съм в ръцете ви — рече Ваймс.
— Действително. В ръцете на джудже — потвърди грагът, изправяйки се. — Командир Ваймс, аз ще се закълна, че в мое присъствие Ловкоклинчи е получил единствено загриженост и внимателно отношение. Може би с повече доброта от ваша страна, отколкото едно джудже би имало право да очаква. Не носите отговорност за смъртта му. Призоваващият мрак го повика. Джуджетата ще разберат.
— Но аз не разбирам! Защо да го убива? Какво е направил малкият нещастник?