— Мисля, че по-скоро _страхът_ от Призоваващия мрак го уби — каза грагът. — Оставил е миньор в беда, чувал е молбите му в тъмното и не е сторил нищо. За всички джуджета това е ужасно престъпление.
— Колкото изтриването на дума? — горчиво подметна Ваймс. Чувстваше се по-потресен, отколкото би признал.
— Според някои далеч по-ужасно. Ловкоклинчи бе убит от собствената си вина и страх. Като че ли таеше свой собствен Призоваващ мрак в главата си. — Свитсън въздъхна. — В известен смисъл, командире, може би всички таим такъв. Или нещо подобно.
— Да знаеш, религията ви наистина побърква хората.
— Не колкото това, което вършат един-другиму — възрази Свитсън и бавно положи ръцете на мъртвото джудже на гърдите му. — И не е религия, командире. Так е написал Света и Законите, а после ни е оставил. Той не изисква да мислим за Него, а само да мислим. — Той се изправи. — Ще обясня ситуацията на своите, командире. И впрочем ще ви помоля да ме вземете с вас до Куумската долина.
— Да съм казал, че заминавам за Куумската долина?
— Добре — спокойно отвърна грагът. — Да кажем тогава, че _ако_ ви хрумне да заминете за Куумската долина, ще ме вземете със себе си. Познавам района, знам историята, дори разбирам доста от руднични символи, особено Основните мракове. Мога да съм ви от полза.
— Искате всичко това само за да кажете истината?
— Всъщност не. _Дж’дс хасфак ‘дс_: Пазаря се без брадва в ръка. Ще кажа истината, каквото и да решите — Свитсън се поусмихна: — Но тъй като не заминавате за Куумската долина, няма да ви притеснявам. Беше просто случайна мисъл.
>
Купон. Какво му е толкова хубавото?
Не е удоволствие, радост, наслада, забава или пиршество. Това е фалшив, жесток, порочен негодник, нещо, свързано с циркаджийски чифт треперливи антенки на главата и надпис „Искам го!“ на блузата, който има навика да те оставя да се будиш със залепнала за калдъръма физиономия.
Ангуа някак се бе сдобила с лилава перушинена боа. Не беше нейна. Не беше ничия. Просто се бе появила. Явно беше фалшива и това я потисна още повече. Нещо подсъзнателно я гризеше и се дразнеше, че не знае какво е.
Накрая се бяха намъкнали в „Ковчезите“, както си знаеше, че ще стане. Това беше барът на неумрелите, макар че приемаше всички не твърде нормални.
Определено приемаше Лиска. Но тя просто не си даваше сметка, нали? За причината, поради която мъжете никога не я заговаряха. „Проблемът е — помисли си Ангуа, — че Ноби всъщност не е лош… човек. По същество.“ Доколкото бе наясно, той никога не бе изневерявал на госпожица Пушпрам, тоест когато ставаше дума да бъде цапардосан с риба и после замерян с миди, той никога не мислеше за никоя друга, освен за нея. В действителност имаше доста романтична душа, но в обвивката на онова, което може единствено да се определи като… Ноби Нобс.
Сали бе отишла с Лиска до тоалетната, която винаги хвърляше в потрес хората, посещаващи я за пръв път. А Ангуа се блещеше в поредното меню с коктейли, написано с твърде раздрънкания почерк на Игор* на едно табло над бара.
[* Който не беше Игор, а просто се казваше така. Най-разумно бе да не го задяваш на темата и най-вече да не го молиш да ти сложи главата на място.]
Игор се бе постарал да влезе в духа на времето — или би го направил, ако знаеше какво значи това, — но бе претърпял пълен провал с улавянето на тънкостите на модерния коктейл бар, така че предлаганите напитки включваха:
{img:tup_koktejli.png}
Ангуа трябваше да признае, че „Гипсиръният врат“ всъщност не беше съвсем зле.
— ‘звиняаай — провлачи Веселка, добирайки се до един стол на бара, — ама к’во беше ‘сичкото това за Лиска? Видях ви как си кимате със Сали!
— Това ли? О, става дума за смотаняческия синдром — Ангуа загря с кого говори и додаде: — Ъ-ъ… джуджетата сигурно не страдат от него. Понякога… като някоя жена е толкова красива, дори на полуидиот няма да му _хрумне_ да я покани на среща, разбираш ли? Понеже е _очевидно_, че е прекалено готина за него. Следиш ли ми мисълта?
— Май да.
— Е, така е и с Лиска. И за да не става недоразумение, Ноби не е полуидиот. Той е толкова свикнал жените да му отказват, че не го е страх да му теглят шута. Тъй че я кани, понеже си вика „Що пък не?“ А _тя_, която досега си е мислела, че нещо не й е в ред, е толкова благодарна, че приема.
— Но тя го _харесва_!
— Знам. Точно тука става странно.
— При джуджетата е много по-лесно — сподели Веселка.
— Предполагам.
— Ама сигурно не толкова забавно — додаде Веселка с унил вид.
Лиска се връщаше. Ангуа поръча три „Гипсиръни врата“ докато Веселка с надежда се пазареше за „Крещящ оргазъм“.* А после, с частична помощ от Сали, Ангуа обясни на Лиска същината на… ами… на всичко.