[* Търпението е основна добродетел сред джуджетата.]
Отне известно време. Налагаше се непрекъснато да сменя формата на изреченията, за да се напаснат в наличното към момента пространство в ума на Лиска. Ангуа се бе вкопчила в идеята, че момичето не може да е толкова тъпо. Все пак работеше в нощен клуб, нали?
— Имам предвид, защо според теб плащат мъжете да те видят на подиума? — запита тя.
— Защото много ме бива — веднага отвърна Лиска. — Когато бях на десет, спечелих награда за танцьор на годината в Школата за балет и степ на госпожица Девианте.
— Степ? — ухили се Сали. — Ей, що не го пробваш на подиума?
Ангуа потисна представата за Лиска, танцуваща степ. Клубът сигурно щеше да изгори до основи.
— Ъ-ъ, нека пробвам по друг начин… — поде Ангуа. — И ти го казвам като же… лице от женски пол…
Лиска слушаше озадачено и дори начинът, по който се кокореше, бе несправедлив за останалите от пола й. Когато завърши, Ангуа се вгледа с надежда в ангелското изражение.
— Значи казваш — подхвана Лиска, — че да излизам с Ноби е като да ида в грамаден шикозен ресторант и да изям само хлебчето ли?
— Точно така! — зарадва се Ангуа.
— Но аз всъщност никога не _ходя_ с мъже. Баба ми е казвала да не се държа като пачавра.
— А според теб да работиш в… — изуми се Ангуа, но Сали се намеси.
— Понякога трябва периодично да се пачавриш — заяви тя. — Никога ли не си отивала в някой бар с мъж да изпиеш едно питие?
— Не.
— Добре. — Сали пресуши чашата си. — Не ми харесват тези „Гипсиръни вратове“. Да идем някъде — тя пое дъх — да отворим шъжнание към въжможностите.
>
Присъствието на Сибил в Двора на Псевдополис въздействаше странно. Навремето, преди да го подари на Стражата, това бе едно от семейните имения на Рамкин. Тя бе отрасла в него. Това беше домът й.
Смътното усещане за факта се прокрадна в загрубелите и омърляни души на стражите. Мъже, които не се славеха с елегантните си обноски, установиха, че автоматично си изтриват подметките на прага и почтително свалят шлемовете си.
Освен това говореха различно — бавно и колебливо, отсявайки внимателно ругатните от всяко свое изречение. Някой дори беше намерил метла и бе помел или поне преместил мръсотията на по-неочевидно място.
На горния етаж, в помещението, използвано дотогава за каса, малкият Сам спеше спокойно в импровизирано креватче. Ваймс се надяваше някой ден да може да му разкаже как през една специална нощ е бил охраняван от четирима тролски стража. Те не бяха на смяна, но настояха да поемат охраната и просто _бленуваха_ джуджетата да пробват нещо. Сам се надяваше, че момчето ще се впечатли — останалите деца можеха да разчитат най-много на ангели.
Ваймс бе окупирал бюфета, понеже имаше достатъчно голяма маса. Беше разпънал една карта на града. Голяма част от останалата ламперия бе покрита със страници от Хрониките на Куумската долина.
Това не беше игра, а главоблъсканица. Един вид пъзел. И той реши, че вече би могъл да го подреди, защото разполагаше с почти всичките ъгълчета.
— Улица „Етъркъп“, Алеята на празния джоб, Пътеката на ревльовците, Въглищарската улица, Конюшните, Хлъзгавите стълби — промърмори той. — Навсякъде има тунели! Извадили са късмет да го намерят едва в третия или четвъртия. Мискинин явно е живял на половината улици в района. Включително в Емпиричния полумесец!
— Но защоу? — недоумяваше сър Рейнолд Броширован. — Имам предвийд, защоу да копаят тунейли навсякъде?
— Керът, обясни му! — помоли Ваймс и тегли една линия през града.
Керът прочисти гърло.
— Защото са били джуджета, сър, при това дълбинници. Не би им хрумнало да _не_ копаят. Пък и става дума предимно за изриване на затрупани помещения. Това е детска работа за джуджета. А те са полагали релси, за да изнесат отпадъка където си пожелаят.
— Да, но със сийгурност… — започна сър Рейнолд.
— Ослушвали са се за нещо говорещо от дъното на стар кладенец — подхвърли Ваймс, все така надвесен над картата. — Какъв е шансът да се е виждало? А хората стават леко неуравновесени, когато им цъфнат куп джуджета и почнат да им копаят дупки в градината.
— Тоува несъмнейно отнема доуста време.
— Е, да, сър. Но е било в тъмното, тайно и под техен контрол — посочи Керът. — Можели са да отидат където им хрумне. Можели са да копаят на зигзаг, ако трябва, можели са да се водят по слушащата си тръба и никога да не им се налага да говорят с хора или да виждат дневна светлина. Мрак, контролируем и _таен_.
— Накратко, дълбинници — обобщи Ваймс.