— Тоува е мноуго вълнуващо! — възкликна сър Рейнолд. — И са пронийкнали под музея ми?
— Ти си, Фред — подметна Ваймс, внимателно изчертавайки втора линия по картата.
— Ъ-ъ, да — стегна се Фред Колън. — Ъ-ъ… ние с Ноби открихме къде точно само преди час-два — съобщи той, намирайки за най-разумно да не добавя „след като господин Ваймс ни крещя и ни накара да му кажем всичко с най-малки подробности и ни натири обратно, като ни каза какво да търсим“. _Вместо_ това добави: — Били са бая хитри, сър. Хоросанът даже имаше мръсен вид. Бас държа, че си казвате „аха“, сър.
— Казвам ли си? — озадачи се сър Рейнолд. — По прийнцип бих казал „боуже мой“.
— Предполагам, че си казвате „Аха, а как са успели да изградят стената отново, след като са измъкнали платното“, сър, и ние допускаме…
— Е, вероуятно едно джудже е останало вътре да я завърши, да се покрие, както бихте се изразийли вие, и да се изнесе на сутринта — вдигна рамене сър Рейнолд. — Там непрекъснато влизат и излизат посетийтели. При тоува търсехме голяма картийна, а не лице.
— Да, сър. Ние допускаме, че едно джудже е останало вътре да я завърши, да се покрие и да се изнесе на сутринта. Там непрекъснато влизат и излизат посетители. При това търсехме голяма картина, а не лице — рече Фред Колън, който беше толкова горд с тази си теория, че нищо нямаше да го спре да я разкаже.
Ваймс заби пръст в картата.
— А тук, сър Рейнолд, един трол на име Тухльо е пропаднал през друго мазе в тунела им. Между другото той спомена, че е мернал нещо в главната мина, което твърде много напомня на Мискинин.
— Но, уви, не сте го открийли.
— Съжалявам, сър. Сигурно отдавна са го изнесли от града.
— Но защоу? — възкликна уредникът. — Моужеха да го разучат в музея! Напоследък сме мноуго интерактийвни!
— _Интерактивни?_ — учуди се Ваймс. — Какво имате предвид?
— Амий, посетийтелите моугат… да гледат картийните коулкото поужелаят — разпери ръце сър Рейнолд. Звучеше леко раздразнено. Хората не бива да задават подобни въпроси.
— А картините какво по-точно правят?
— Ъ-ъ… висят, командийре — натърти сър Рейнолд — Разбийра се.
— Значи казвате, че хората отиват да гледат картините, а картините от своя страна биват гледани?
— Нещо такоува, да — отвърна уредникът и след миг замисляне, осъзнавайки, че това вероятно не е достатъчно, додаде: — но _динамийчно_.
— Имате предвид, че картините _въздействат_ на посетителите, сър? — намеси се Керът.
— Да! — възкликна сър Рейнолд с огромно облекчение. — Брауво! Именноу тоува се случва! Но ние излагаме Мискийнин от годийни. Доури имаме подвийжна стълба, в случай че посетийтелите искат да разгледат планинийте. Някоуи идват с фийкс идеята, че един от бойците соучи към някаква едва забележийма пещера или нещо подоубно. Честно казано, ако имаше някаква тайна, досега да _съм_ я открийл. Няма _смийсъл_ да я крадат!
— Освен ако някой не е _разкрил_ тайната и не му се е искало и друг да го стори — подметна Ваймс.
— Тоува би бийло доуста голямо съвпадейние, нали, командийре? Картийната не се е променийла внезапно напоследък. Господийн Мискийнин не е намийнал да нарисува оуще една планийна! И макар да не ми е приятноу да го кажа, щеше да е доустатъчно проусто да я унищожат.
Ваймс закрачи около масата. „Всичките парченца — каза си той, — досега трябва да съм събрал всичките парченца!“
Да почнем с онази легенда за джуджето, което изниква полумъртво седмици след битката, бръщолевейки нещо за съкровище.
Добре, значи може да е имало предвид онзи говорещ куб. Преживява битката, скрито някъде, и намира онова чудо, което се оказва _важно_. Трябва да го занесе на сигурно място… Не, може би трябва да даде на всички да го _чуят_. И, разбира се, не го взима със себе си, понеже в района сигурно още се мотаят тролове, които точно в момента са настроени първо да цапардосат, а после да се опитат да измислят някакви въпроси. Трябва му охрана.
Добира се до някакви хора, но докато ги води обратно до скривалището, умира.
Минават две хиляди години. Един куб може ли да издържи толкова време? По дяволите, тия неща плуват в разтопена лава!
Значи, лежи си оня куб там. Методий Мискинин пристига, оглеждайки се за… приятна панорама или каквото и да било там, поглежда в краката си и що да види? Е, ще трябва да приема, че е станало така, защото го е намерил и го е накарал да говори, бог знае как. Но не е могъл да го _спре_. Хвърля го в кладенеца. Джуджетата го намират. Изслушват го, но не им харесва чутото. Дотолкова не им харесва, че Кофтимели нарежда да убият четирима миньори само защото също са го чули. И така, защо картината? Показва за какво говори куба? Или къде е? Ако кубът е в ръцете ти, това не е ли _достатъчно_?