Бай Цвятко я изгледа с облекчение, скърши устни да се засмее уж, понадигна раницата и двамата туристи завиха вляво от шосето по високите и неравни синори.
Само два пъти повече от мъжа си падна мадам Оче и разцепи по най-новата мода роклята си отзад. Заловена за раницата на изнурения си, с изблещени очи съпруг, тя пристъпяше с последните остатъци на своите сили, като пухтеше страшно. След като се стовариха още един път при прескачането на вадата, заловени за ръце, най-после те пристигнаха в мечтания оазис. Постлаха килимчето, мушамата, палтата и като грамаден денк с манифактура мадам Оче с тръшна на тях.
Клекнал над раницата, бай Цвятко ръмжеше през нос:
— На ти тебе дигнати балкани… а… таквоз!
— Оох, сърчице! Ох, задушавам се! Душата ми излиза! Коняк! Конячец!
Бай Цвятко й сипа една чашка. Тя я глътна изведнъж, примляска и затвори очи.
— На, вземи още една чашка! То помага! Много помага.
— Ами ти защо си не сръбнеш? Пийни си и ти!
— Мене не гледай ти, а… таквоз, аз с шишето ще му опъна.
Щом изпи и втората чаша, мадам Оче намести главата си на коравата раница, затвори пак очи и захърка пискливо и проточено. Бай Цвятко, като надигна няколко пъти стъклото с коняка, се свлече до нея и като взе пак октава по-ниско, забръмча тъй гръмогласно с гърлото си, че жабите се нацамбуркаха ужасени коя където свари из водата. Млъкнаха подплашени птичките, изпокриха се из дупките и гущери, и буболечки.
Само един стар паяк, който се беше спуснал от върбата точно над устата на мадам Оче, се люлееше безгрижно и леко на тънкия косъм паяжина, тласкан от въздушното течение, което излизаше от устата й.
Той, види се, беше глух.