— Разбира се, че нямаше.
— Споменаха ли ти нещо за работа?
— Не още.
— Ще го направят — увери го баща му. — Разбираш, че ще те понижат обратно в Туризма, нали? Това е единственото, което могат да направят. Не си обвинен в убийство вече, но никоя Управлението не обича хора, които сочат провалите й.
Майло се надигна на пръсти, забелязал Стефани сред децата. Косата й бе пораснала и вече нищо не напомняше за представлението й в Деня на независимостта. Наистина беше красива, много по-хубава отколкото в спомените му. Той се забори с желанието да се втурне към нея и да я вземе в прегръдките си.
— Майло?
— Знам всичко това — отвърна той раздразнено. — И знам, че трябва да приема предложението. Доволен ли си?
Стефани спря, завъртя се и се ухили широко, когато видя някого. И се втурна към… Патрик, който излизаше от сузукито си.
— Слушай — каза Примаков в ухото му. — Майло, слушаш ли ме? Не исках да стане така, но това е единственият начин. Разбираш го, нали? Грейнджър беше дребна риба. Също и Фицхю. Проблемът не е в няколкото корумпирани типове, а е в цялата институция.
Патрик целуна дъщеря си и я поведе към колата. Майло заговори безстрастно:
— Значи искаш да съсипя цялото ЦРУ.
— Не говори глупости, Майло. Това никога няма да стане, а и дори не го искам. Искам само малко международно сътрудничество. А след като ти не желаеш да приемеш службата в ООН…
— Няма да бъда твой служител, Евгени. Само източник. А ти ще получаваш само това, което аз реша, че трябва да знаеш.
— Звучи достатъчно справедливо. А ако мога да ти помогна с нещо… Мога да поговоря с Тина. Да я въведем в кръга. Тя е умна, ще разбере.
— Не искам да разбира.
— Какво? За какво говориш?
— Животът й е прекалено неуравновесен и така. Не искам да я съсипвам с толкова много информация.
— Не я подценявай — строго каза баща му, но Майло вече не слушаше.
В продължение на цяла седмица в Албъкърки бе слушал думите на стареца, плановете и сделките му. И какво му бе останало сега?
Сузукито беше част от колоната коли, които отвеждаха децата у дома. Майло забеляза голяма кутия, опакована за подарък на задната седалка. Рожденият ден на дъщеря му.
— Майло? Там ли си?
Но Майло чу само Големия глас, онзи, който говореше със странния тон на майка му. В онази килия на деветнадесетия етаж, гласът му бе повтарял безкрайно, че всичко, което върши, е нередно, но той не се бе вслушал в него. А сега: „Ето, отива си и последната ти надежда.“
После чу гласа на Айнър: „Обзалагам се, че Книгата казва нещо за надеждите.“
После неговия собствен глас: „Съветва те да не се уповаваш прекалено много на тях.“
После се върна във времето точно преди шест години. Лежеше окървавен на напечените от слънцето павета на улица във Венеция. Бременна жена пищеше, а бебето в нея се опитваше да излезе навън. Майло бе смятал, че това бе края, но бе сгрешил. Всичко тепърва започваше.
Припомни си част от философията на Туризма и заговори на разочарования глас, който живееше в него: „Не се нуждаем от надежда, мамо, защото няма край.“
— Какво беше това? — попита Евгени.
Сузукито зави зад ъгъла. Изчезнаха.