- На немски?
Той кимна.
- Тя беше в Западна Германия, когато се отказа от майчинството. Това момиче винаги се предаваше, когато положението станеше напечено. Веднъж ѝ казах, че не е лесно да си родител.
- Но не сте говорили с нея през цялото това време?
- Не. Изборът беше неин. Пълно мълчание за собствената ѝ плът и кръв, когато се захвана с швабските си другарчета.
- С изключение на сестра ѝ, Уилма.
- Какво? - отново се обърка старецът.
- С изключение на Уилма. Продължила е да поддържа връзка със сестра си.
- Да - отговори старецът с разочарован глас, после се усмихна, озарен от някакъв спомен. - Знаете ли какво ми каза Финкълстейн? Той беше немец и четеше всички онези вестници. Каза, че Елън била арестувана и набутана в затвора. Знаете ли за какво?
Двете жени се вторачиха в него с очакване.
- Въоръжен грабеж. Тя и веселата ѝ банда от комуняги започнали да обират банки! Кажете ми, как това помага за спасяването на работниците по света?
- С нейното име ли? - рязко попита Симънс.
- Нейното име?
- Нейното име ли беше във вестника?
Той се замисли и сви рамене.
- Снимката ѝ беше. Финкълстейн не каза... чакайте! Да! Беше някакво немско име. Елза? Да, точно така, Елза.
- Коя година?
- Седемдесет и осма. Или девета. Да, седемдесет и девета.
- Свързахте ли се с някого, когато научихте това? С нашето посолство? Опитахте ли се да я изкарате от затвора?
Мълчанието се завърна като неканен гостенин при Уилям Пъркинс. Той поклати глава.
- Дори не казах на Мини. Елън не би искала това. Беше ни отрязала напълно. Не искаше да тичаме да я спасяваме.
Тина се зачуди колко ли пъти през последните двадесет и осем години старецът си бе повтарял това. Единственото му оправдание задето бе зарязал дъщеря си бе лицемерно, но той се бе вкопчил в него. Също като оправданията на Тина, с които изостави съпруга си.
Симънс се поизправи и заприлича на Тина на върховния професионалист. Лицето и тонът ѝ бяха твърди, но любезни. Беше тук по определена причина и щеше да остане докато получеше каквото искаше.
- Позволете ми да се уверя, че съм разбрала правилно. Елън напуска дома си и се забърква с лоши приятели. Наркомани, политически бунтари. Комунисти, анархисти, каквито ще да са. Пътува много. Живее в Германия. През 1970 г. ражда Майло. Около седемдесет и четвърта или пета връчва бебето на сестра си, Уилма. Тя и съпругът ѝ Тиодор, отглеждат детето като свое. Последното, което сте чули за Елън, е през 1979 г., когато била арестувана за банков грабеж. Беше ли освободена?
Уилям Пъркинс доби шокиран вид, когато чу така ясно изложените факти. Историята звучеше трагична или направо невероятна и зашемети дори Тина.
- Не знам дали е била освободена - прошепна Пъркинс. - Никога не проверих. И тя не се свърза с мен.
Тина се разплака. Засрами се, но не можеше да се контролира повече.
Пъркинс се вторачи в нея, после се завъртя въпросително към Симънс, която поклати глава. Тя погали Тина по гърба и прошепна:
- Не го съди още, Тина. Може би той дори не знае всичко. И не забравяй, че се опитваме да се доберем до истината.
Тина кимна, сякаш думите на агентката ѝ се сториха логични, после се стегна. Подсмръкна, избърса носа и очите си и си пое дъх.
- Съжалявам - извини се тя на Пъркинс.
- Не се тревожи, скъпа - успокои я той и се наведе да я потупа по коляното. - Всички имаме нужда да поплачем от време на време.
- Благодаря - отвърна Тина, макар да не знаеше за какво му благодари.
- Да се върнем на Майло, ако може - каза Симънс.
Пъркинс седна по-изправено, за да покаже, че е пълен с енергия.
- Давай.
- Елън изчезва през седемдесет и девета. После, шест години по-късно, Уилма и Тио загиват при автомобилна катастрофа. Така ли е?
- Да.
- А Майло е изпратен в сиропиталище в Оксфорд, Северна Каролина. Така ли?
Отначало, Пъркинс не отговори. Намръщи се, после поклати глава.
- Не. Баща му го взе.
- Баща му?
- Точно така.
Тина едва успя да потисне желанието си да заплаче. Всичко, което знаеше за живота на Майло, бе лъжа. А това превръщаше една голяма част от собствения ѝ живот в лъжа. Всички факти вече можеха да бъдат оспорени.
- Бащата - каза Симънс, сякаш знаеше всичко по въпроса, - той се е появил веднага след погребението, предполагам? Или на самото погребение?
- Не знам точно.
- Защо?
- Защото не отидох на погребението.
- Добре. Какво се случи?
- Не исках да отида - отговори старецът. - Мини не спираше да ме тормози и да ми повтаря, че това е дъщеря ми. Да, дъщеря ми, която отказваше да говори с мен докато бе жива. Защо тогава да говоря с нея, когато вече е мъртва? Също и за Майло. „Той е наш внук. Кой ще се грижи за него сега?“ - упорстваше Мини. Аз ѝ казах: „Мини, не сме били част от живота му петнадесет години. Защо ще ни иска сега?“ Но тя гледаше на нещата по друг начин. И може би беше права. Може би - вдигна ръце той. - Е, сега вече го признавам, но тогава не можех. Навремето бях упорит - добави той с намигване, от което на Тина ѝ прилоша. - И тя отиде. Аз си останах у дома, а тя отиде. Готвих си сам почти цяла седмица преди Мини да се прибере. Но не носеше дете, а и не изглеждаше разстроена от това. Казах ѝ, че не искам да чувам нищо, но тя все пак ми разказа. Такава си беше.