Когато стигнаха до края и излязоха от вагона, Стефани вече си бе възвърнала гласа.
- Хайде да повторим!
- Чакай първо да си поема дъх.
Зачакаха пристигането на Майло до стоманената ограда.
- Защо татко не се качи в нашия влак? - попита Стефани.
- Може би приятелят му е закъснял.
Стефани притисна брадичка към парапета и се замисли, после вдигна глава.
- Ето го!
Семейство в яркооранжеви фланелки запълваше първите четири места. Майло седеше с безизразно лице на петото, пред мъж на около седемдесет години. Тина се вгледа в тях внимателно и забеляза набръчканото лице на стареца и широката му челюст. Имаше дълбоко разположени очи с тежки клепачи, които приличаха на тези на Майло, а рядката му бяла коса бе подстригана съвсем късо, както собственият ѝ баща правеше през седемдесетте години.
Въпреки крехкия си вид, старецът нямаше нужда от помощ, за да слезе от влака и, когато го направи, се оказа висок и с внушителна осанка. Двамата мъже се усмихнаха и се приближиха към тях. Старецът махна с ръка към бузата си, сякаш отпъждаше досадна муха. Преди Майло да успее да каже нещо, той протегна ръка и заговори със силен руски акцент.
- Приятно ми е да се запознаем, госпожо Уийвър.
После пое ръката ѝ и я целуна кавалерски.
- Евгени Примаков - представи го Майло. - Евгени, това е Тина, а тази тук - той вдигна Стефани на ръце, - е най-добрата певица на шансони след Едит Пиаф. Запознай се със Стефани.
Примаков се усмихна широко и целуна подадената му ръка. Стефани бързо избърса ръка в панталона си и той се засмя весело.
- Права си да постъпиш по този начин - каза руснакът. - Умна госпожица.
- Вие сте стар приятел на Майло? - попита Тина.
- Да, може да се каже. От години се опитвам да го накарам да работи за мен, но човекът е упорит. Мисля, че е патриот.
- Искаш ли да пийнем нещо? - прекъсна го Майло. - Умирам от жажда.
Евгени Примаков поклати глава.
- Иска ми се да можех, но трябва да намеря собственото си семейство. Вие отивайте. Може да се видим по-късно.
Той се завъртя към Тина и добави:
- Всичко, което Майло някога ми е споделял за красотата ви, е прекалено скромно.
- Благодаря - промърмори тя.
- Всичко хубаво, Евгени - каза Майло и поведе семейството си надолу по рампата.
Случката беше любопитна, но когато Тина го подложи на натиск, Майло призна само, че Евгени е стар пенсиониран агент.
- Беше един от най-добрите. Научи ме на някои номера.
- Руски агент те е учил на нещо?
- Занаятът не познава граници, Тина. Освен това, той вече не е руски агент. Премести се в ООН.
- Какво прави шпионин в ООН?
- Намира начини да бъде полезен.
Тина долови, че срещата го бе притеснила. Каквото и да бяха обсъждали, бе развалило веселото му настроение.
- За Анджела ли говорихте? - попита тя.
- Най-вече. Евгени я познаваше и иска да разбере какво става.
- Можа ли да му разкажеш нещо?
- Не достатъчно - отговори той, после ѝ обърна гръб и попита Стефани. - Кой е гладен?
Вечеряха в един от безличните ресторанти в курорта и Майло успя да проведе лек безгрижен разговор със Стефани, която не спираше да се възхищава от „Космическата планина“. Прибраха се в апартамента към девет и половина. Всички бяха скапани, затова се изкъпаха, приспаха Стефани и се метнаха в леглото. Сексът изискваше прекалено много енергия, затова се прегърнаха кротко и се загледаха през стъклената врата на терасата в луната, която се отразяваше в изкуственото езеро.
- Добре ли си прекарваш? - попита Майло.
Тина кимна.
- Хубаво е да си далеч от библиотеката.
- Хайде да отидем в Швейцария догодина. Никога не си била там.
- Ако можем да си го позволим.
- Ще обера някоя банка.
Тина се засмя учтиво.
- Майло?
- Да?
Тя седна, за да му покаже, че става дума за нещо важно.
- Не искам да се ядосаш.
Той също седна.
- Ами не ме ядосвай.
Това не беше отговора, на който се бе надявала.
- Слушай, имам лошо усещане.
- Да не ти е лошо?
Тя поклати глава.
- Нещо не е наред. Знам го със сигурност. После пък се появява стар руснак, а аз не вярвам на нищо, което ми разказа за него.
- Не ми вярваш - каза той безизразно.
- Не е така.
- Точно така е - възрази Майло, но не се надигна от леглото, както правеше понякога, когато се караха.
- Ще ти дам пример. Как научи руски толкова добре?
- Какво?
- Руският ти е перфектен. Том спомена, че говориш като истински руснак.
- Учих руски. Знаеш го. Бива ме в езиците. Дори и ако не ставам за нищо друго.
Тина въздъхна тежко. Отговорите му ѝ се струваха нелогични, но как можеше да изрече с думи нещо, което бе само разяждаща тревога в костите ѝ?