По целия път до ресторанта, Майло бе нащрек за втора или трета сянка. Наблюдението обикновено се вършеше от тричленни екипи, но той се сети, че Фицхю, който сигурно стоеше зад това, бе наредил на Рейнолдс да поеме работата. Фицхю не искаше да привлича внимание към случая и бе решил да използва малък екип - Рейнолдс и човека в униформата на „Федекс“, когото Майло не познаваше.
След като двамата мъже се скриха от погледа му, Майло отиде до кофата, грабна леката картонена кутия и тръгна бързо по „Амстердам“, после на изток по Осемдесет и втора към Сентрал Парк. По пътя отвори кутията, извади малко листче от нея и метна кутията в друга кофа за боклук.
Близо до улична лампа, спря сред няколко японски туристи, които обсъждаха карта на града. Разгъна листчето и прокле Грейнджър заради лаконичностга му. Не му бе дал никакви отговори, а само начини да ги открие. Но може би и старецът бе в неведение като него.
След надраскан набързо международен номер на мобифон, Майло прочете:
„Е е във Франкфурт. Последната камила/ припадна на обед. Късмет. "
27
Докато чакаше полета на „Сингапур Еърлайнс“ в десет часа в наскоро ремонтирания Терминал 1, борейки се с желанието си да отлети за Флорида и да прибере семейството си, той провери вещите си и добави няколко неща от сувенирния магазин: тениска, бельо, дигитален часовник и руло дебела лепенка.
След като премина от Съединените щати в онзи странен свят без граници на международния терминал, той се присъедини към другите пътници, седнали в бар „Бруклин гардън“. Намери самотен холандски бизнесмен, който държеше телефона си на масата. Научи, че холандецът пътувал за Истанбул, където търгувал с лекарства. Майло го почерпи бира и му каза, че продавал рекламно време за NBC. Холандецът се заинтересува достатъчно от историята му, за да стане и да отиде да купи още две бири. Докато чакаше пред бара, Майло грабна телефона му, отвори го под масата, извади сим-картата и я замени със собствената си, после го върна обратно на масата.
Преди да се качи на самолета, включи телефона си и, използвайки сим-картата на холандеца, се обади на Тина. Тя отговори на третото позвъняване.
- Да? - попита тя с тревожен глас.
- Аз съм, скъпа.
- A - отвърна тя. - Здрасти.
Мълчанието го притесни и той побърза да го наруши.
- Слушай, съжалявам за...
- Какво точно искаш да кажеш? - прекъсна го тя раздразнено. - Това не е нещо, за което можеш просто да се извиниш. Не става. Имам нужда от нещо повече.
Нежен детски глас попита някъде зад гърба ѝ:
- Татко?
В главата на Майло нахлу кръв, която се смеси с изпитите бири и липсата на храна.
- Не знам много. Знам само, че тези агенти ме преследват заради нещо, което не съм направил.
- За убийството на Анджела - каза Тина.
- Дай да говоря с татко! - настоя Стефани.
Сега вече знаеше. Симънс смяташе, че той е убил Анджела.
- Трябва да изясня всичко - каза той.
Ново мълчание, нарушено от молбите на Стефани.
- Искам да говоря с татко!
Тина искаше обяснения и той се опита да ѝ ги даде.
- Слушай, Тина. Каквото и да са ти казали тези хора от министерството, не е вярно. Не съм убивал Анджела. Не съм убивал никого. Просто не знам достатъчно, за да кажа нещо повече.
- Разбирам - отвърна тя равнодушно. - Специален агент Джанет Симънс изглежда смята, че подозренията ѝ са напълно оправдани.
- Сигурен съм, че вярва в това. Но каквото и да нарича „доказателства“... дори не знам какво е. Тя каза ли ти?
- Не.
Ужасно му се искаше Тина да бе узнала нещо.
- Единственото, за което се сещам, е, че някой иска да ме накисне.
- Но защо? - учуди се тя. - Защо, за бо...
- Не знам - повтори той. - Ако знаех защо, щях да знам кой. А ако знаех кой, можех да разбера защо. Загряваш ли? А междувременно, Министерството на вътрешната сигурност смята, че съм убиец или предател.
Поредното мълчание.
Майло опита отново.
- Не знам какво ти е казала тази жена, но не съм направил нищо, от което да се срамувам.
- И как ще го докажеш?
Искаше му се да я попита дали доказателството бе нужно за тях или за нея.
- Заминавате ли за Остин?
- Вероятно утре. Къде си?
- Добре. Ще поддържаме връзка. Обичам...
- Татко?
Той направо подскочи. Тина бе дала телефона на Стефани без да се сбогува с него.
- Здрасти, малка госпожице. Как си?
- Изморена съм. Приятелите ти ме събудиха.
- Съжалявам за това. Пълни кретени са, нали?