Майло провери часовника си. Вече беше седем. Беше се надявал да открие Даян Морел, но се съмняваше, че щеше да е в службата толкова късно в петък.
- У Анджела. Ще прекарам нощта там.
- Ами аз?
- Мислех, че ще искаш да посетиш приятелката си.
Айнър поклати глава.
- Не съм сигурен дали е свободна.
Майло се зачуди дали приятелката въобще съществува.
Туристът подкара по улицата на Анджела бавно, за да се огледа за френски агенти, които наблюдават жилището ѝ. Не видяха никого, нито ванове по улицата, затова Айнър го остави на две пресечки разстояние и Майло се затича под дъжда към апартамента. Застана пред входа, избърса водата от лицето си и огледа звънците. В края на втората колонка до името М. Кане имаше надраскана звездичка. Той натисна звънеца.
Минаха около две минути преди М. Кане - оказа се жена - да отговори по домофона.
- Oui? - попита тя с притеснен глас.
- А, извинете - каза Майло на английски с прекалено висок глас. - Тук съм за Анджела Йейтс. Аз съм брат ѝ.
Жената изохка, после вратата се отвори. Майло влезе в кооперацията.
Мадам Кане беше вдовица в края на шестдесетте години. Съпругът ѝ, бившият домоуправител на сградата, починал през 2000 г., и, неизбежно, цялата работа се стоварила върху нея. Тя му разказа това в малкия си хол, който предизвикваше клаустрофобия, след като реши, че Майло наистина е брат на Анджела Йейтс, макар тя никога да не ѝ бе споменавала нищо за него.
- Но Анджела беше мълчалива, нали? - попита мадам Кане на мелодичен английски.
Майло се съгласи, че бе така.
Обясни, че пристигнал да прибере някои семейни ценности преди останалите неща да бъдат отнесени във френската Армия на спасението следващата седмица. Извини се на жената, че не говори френски. Представи се като Лайънъл, в случай че тя пожелаеше да види документите му, но тя не го направи. След като го покани на чаша вино, стана ясно, че мадам Кане е самотна.
- Знаете ли как научих английски? - попита тя.
- Как?
- В края на войната бях малко дете. Баща ми бе убит от немците, а майка ми, казваше се Мари, бе сама с мен и брат ми, Жан. Той вече почина. Мама намери американски войник. Чернокож. Едър негър от Алабама. Той остана при нас. Обичаше мама много и бе добър с Жан и мен. Любовта им не продължи завинаги - хубавите неща винаги свършват бързо, но той остана с нас, докато станах на десет години. Научи ме на английски и джаз.
Тя се засмя на глас при спомена.
- Водеше ни по концерти, когато имаше пари. Знаете ли, че гледах Били Холидей?
- Наистина ли? - усмихна се Майло.
Мадам Кане махна с ръка, за да охлади ентусиазма му.
- Разбира се, бях малка и не разбирах нищо. Тя бе прекалено тъжна за мен. Предпочитах Чарли Паркър и Дизи Гилеспи. Да - кимна тя. - Това бе музика за мен. За едно дете. „Солени фъстъци, солени фъстъци“ - запя тя. - Знаете ли тази песен?
- Великолепна песен.
Разговорът им продължи четиридесет минути. Майло се опита да скрие притеснението си. Страхуваше се, че не бе забелязал някой наблюдаващ, или пък французите използваха полицейски камери. Зачака Даян Морел и красивият ѝ партньор да разбият вратата и да му закопчаят белезниците. Но, както Айнър би казал, това бе само параноя. Анджела бе мъртва от цяла седмица, а ДЖСЕ не разполагаше с достатъчно пари, за да плати на някого да седи в кола толкова дълго.
Освен това, историите на мадам Кане му харесваха. Докоснаха нежно носталгията му към онова време, когато Европа се съвземаше от войната и започваше нов живот. Краткият френско-американски меден месец. Французите бяха заобичали американските джаз музиканти и холивудските филми. Майло заговори за Франс Гал, за негова изненада мадам Кане незабавно запя „Кукла от восък“. Бузите му се зачервиха, а очите му почти се просълзиха.
Мадам Кане се наведе към него и го стисна за ръката.
- Мислите за сестра си, нали? Не е лесно човек да се примири с мисълта за самоубийство. Но трябва да знаете, че не можете да направите нищо. Животът продължава. Трябва да продължи.
Каза го с убеждението на човек, който познаваше живота добре, и той се зачуди как ли бе починал съпругът ѝ.
- Слушайте - каза Майло, - още не съм резервирал хотелска стая. Мислите ли, че мога...
- Моля ви - прекъсна го тя, като отново стисна ръката му. - Наемът е платен до края на месеца. Останете колкото искате.
Тя му отвори вратата с дълъг ключ, подаде му го, после изрази изненада, че апартаментът е толкова разхвърлян.
- Полицията е виновна - каза тя горчиво, после си припомни английските обиди. - Прасета. Кажете ми, ако са откраднали нещо. Ще подам оплакване.
- Сигурен съм, че няма да е необходимо - отвърна Майло и ѝ благодари за помощта, после добави. - Преди сестра ми да умре, имаше ли неочаквани посетители? Приятели, които не сте виждали преди, или работници?