- Пазя го за всеки случай - обясни туристът.
Поеха по дългия път, по булевард „Адолф Пинар“, който обикаляше града. Подкараха на изток и отбиха към булевард „Периферик“. Завиха и продължиха по друга улица докато стигнаха до булевард „Мортие". Минаха покрай невзрачната сграда на ДЖСЕ на номер 141, после изминаха още две пресечки докато Майло видя стъклена телефонна кабина на ъгъла.
- Спри там и обърни колата - каза той.
Дъждът го просмука още преди да стигне до будката. Указателят бе откраднат, затова той набра номера на информация и поиска телефона на централния офис на ДЖСЕ.
Първо изслуша безкрайните указания. Минаха пет Минути преди операторът да се обади. Майло каза:
- Мога ли да говоря с Даян Морел?
- Един момент, моля - отговори операторът и, след кратка пауза, съобщи. - Заета е в момента.
Значи Морел бе там, но говореше по друга линия.
- Ще звънна по-късно - каза Майло и затвори.
Вдигна пръст, за да направи знак на Айнър да прояви търпение, изчака една минута и набра отново. Обади се същият оператор.
Майло преправи гласа си и каза:
- В сградата има бомба, която ще избухне след десет минути.
Затвори и се втурна към колата.
- Давай!
Върнаха се обратно и спряха до кръстовището пред сградата на ДЖСЕ.
- Остави двигателя да работи - каза Майло, когато чуха воя на алармата. - Ще подкараш или напред, или назад. Ще ти кажа.
- Какво, по дяволите, направи? - попита Айнър, когато хората започнаха да излизат от сградата.
Никой не тичаше, но всички вървяха забързано.
- Шшт.
Няколко човека отвориха чадърите си, но повечето изчезнаха бързо. Тъй като бе почивен ден, в сградата надали имаше повече от двадесетина човека. Внезапно Майло ги видя. Прекосиха улицата заедно и се скриха под тентата на едно кафене.
- Напред - нареди Майло.
- Какво?
- Веднага!
Айнър подкара на първа скорост към тентата. Морел и партньорът ѝ не бяха сами. Още няколко човека стояха под тентата, запалили цигари. Всички се вторачиха в мерцедеса. Майло спусна прозореца си и улови погледа на Морел.
- Качвай се.
Тя и партньорът ѝ пристъпиха напред. Майло вдигна ръка.
- Само ти.
- Не отивам никъде без него - отвърна Морел. Майло погледна Айнър, който сви рамене.
- Добре - кимна Майло. - Побързайте.
Качиха се отзад през различни врати. Още преди вратата на Морел да се затвори, Айнър подкара колата.
- Ти ли беше? - попита тя. - Имам предвид бомбата. Звучеше задъхана.
- Съжалявам. Просто искам да си поговорим. Мъжът до нея поклати глава.
- Странен начин за започване на разговор.
Майло му се усмихна и му протегна ръка.
- Първо ми дайте телефоните си.
- Не - отказа Морел.
Майло най-после извади пистолета на Айнър.
- Моля ви най-учтиво.
31
Направиха няколко маневри за избягване на потенциални преследвачи, включително и рискован обратен завой в тунел, напуснаха центъра на Париж и спряха до полупразен бар в предградията. След кратки преговори Майло и Морел седнаха на маса в задната част на заведението, а Айнър и Адриан Ламбер, партньорът ѝ, се настаниха на бара. Барманът, дебелак в мърлява престилка, донесе еспресо. Морел каза:
- Радвам се, че се върнахте в страната ни, господин Уийвър.
Майло благодари на бармана и го загледа как се отдалечава.
- Искахте да говорите с мен, нали? - попита тя.
- Имам някои въпроси.
- Какъв късмет! - отвърна тя, потрепвайки по масата. - Аз също имам въпроси. Например, чухме от американските ни приятели, че ви издирват, но влизането ви в Европа не е отбелязано никъде. Моля ви, кажете ми под какво име пътувате.
- Съжалявам - отговори Майло. - Това е единствения въпрос, на който не мога да отговоря.
- Тогава вероятно ще споделите с мен защо убихте Анджела Йейтс.
- Не знам кой я уби. Точно това се опитвам да разбера.
Даян Морел кръстоса ръце пред гърдите си и го загледа над масата.
- А бихте ли ми обяснили защо се интересувате от дребен държавен служител като мен?
- Имате приятел с вила в Бретан - отговори Майло. - Когато все още е бил на служба в Лондон, сте го посещавали там през уикендите и междувременно сте работили по онова, което чух, че е чудесен роман, възхваляващ социализма. Приятелят ви е китаец и предполагам, че е пътувал от Лондон, за да се види с вас. Прав ли съм?
Даян Морел отвори уста, но я затвори бързо. Облегна се на стола си и каза:
- Интересно. Кой ви го каза?
- Приятел.
- ЦРУ знае доста неща, господин Уийвър - ухили се тя. - Честно казано, завиждаме ви. Нашият персонал е малък, а всяка година социалистите атакуват бюджета ни. За малко да ни унищожат през седемдесетте години - обясни Даян и поклати глава. - Не, не съм от жените, които биха написали новия „Комунистически манифест“.