- Говорихте ли някога с нея? Имам предвид през последната година.
- Понякога. Все пак бяхме в същия бизнес. Останахме нещо като приятелки.
- Тя разпитваше ли ви за информация?
- Понякога и аз го правех.
- Някога пита ли ви за Ролф Винтенберг?
Французойката примигна.
- Веднъж. Искаше да знае дали разполагаме с нещо за него.
- И?
- Не.
- Ами Рахман Гаранг?
Изражението на Морел се промени. Каквото и доверие да бе изпитвала към Майло, то се изпаряваше бързо.
- Това беше грешка. Ние допускаме грешки понякога, също като ЦРУ.
Той разбра.
- Не ми пука за това. Но Анджела работеше с него, опитвайки се да разбере кой уби молла Салих Ахмад. Помогнахте ли ѝ с това?
Морел отново поклати глава.
- Говорихме за последен път преди две седмици. Седмица преди... - тя се размърда нервно на стола. - Анджела беше разстроена от смъртта на оня дребен терорист. Искаше да знае дали ние сме го убили.
- Какво ѝ казахте?
- Истината. Не знаехме нищо по въпроса.
Майло не се съмняваше в това. Преди две седмици, когато бе научила за убийството на Рахман Гаранг, Анджела сигурно бе започнала да подозира всекиго. И като всеки добър следовател, бе проучила всичко възможно.
Морел погледна празната си чаша.
- Говорихте за полковник Лиен по-рано...
- Да.
- И за лаптопа му.
- Точно така.
Тя се почеса по врата.
- Господин Уийвър, Лиен нито веднъж не донесе лаптопа си във вилата. Никога дори не го изнесе от посолството в Лондон. Това би било непростим риск за сигурността.
- Вероятно не сте го видели.
- Виждах всичко, което носи със себе си.
- Но това е... - той замълча.
Искаше му се да каже „невъзможно“, но всъщност не беше. Означаваше само, че някой, между ферибота, където Лиен бе получил инфаркт, и офиса на Грейнджър в Ню Йорк, лъжеше.
Морел се вгледа в променящото се изражение на лицето му.
- Това е новина за вас, нали? - попита тя.
Нямаше смисъл да я лъже, затова не го направи.
- Мисля, че трябва да разберете защо получавате толкова недостоверна информация - посъветва го тя.
- Права сте - кимна Майло, а когато Морел не отговори, добави усмихнато. - Чух, че романът е много добър.
- Какво?
- Романът, който би трябвало да пишете.
- О, това ли - усмихна се тя и се облегна назад. - Преди няколко години една програмистка в министерство на външните работи се самоуби. Нищо подозрително, но дълго време бе предавала информация на кубинското си гадже. Оказа се запалена марксистка. Нали разбирате, във Франция Маркс още не е мъртъв. Когато проверихме вещите ѝ, намерихме романа, който бе написала. Не го бе показала на никого. Предполагам, се е надявала да бъде открит и публикуван след смъртта ѝ. Вместо това, аз го използвах, за да убедя полковник Лиен, че съм не само хубава, но и литературен гений. Понякога ми става жал за момичето.
Морел зарея поглед меланхолично, затова Майло каза:
- Трябва да знаете, че тя наистина ви обичаше.
- Какво?
Думата сякаш я ужаси.
- Анджела. В кафенето ми каза, че била зарязана от френска аристократка. Това сте били вие.
Морел се заигра с подгъва на мърлявата покривка.
- Аристократка? - учуди се тя.
- Считайте го за комплимент.
Тя кимна.
Майло попита нежно:
- Къде се срещахте?
- Какво имате предвид?
- Анджела не се доверяваше на никого. И би искала да запази връзката си в тайна. Особено, ако любовницата ѝ е била френски агент.
Даян Морел сви рамене, но не отговори.
- Не сте се срещали в нейния апартамент, тъй като хората щяха да знаят. Не бихте го направили и във вашия апартамент, по същата причина. Трябва да е било някъде другаде.
- Разбира се.
- Къде ходехте? Анджела имаше ли друг апартамент?
Морел се усмихна.
- Значи сте били в апартамента ѝ и сте го претърсили. И се надявате да има друго място, където Анджела да е скрила уликата, която ще докаже невинността ви. Така ли е?
- Може да се каже.
- Е, нямате късмет. Срещахме се в апартамента на приятел в деветнадесети арондисман. Няма да намерите нищо. Ходихме там два или три пъти. След това, използвахме само хотели. Разбирате ли?
- Адреса - каза той. - Моля ви.
- „Рю Давид д’Анжер“, номер тридесет и седем, седми апартамент. Близо до метростанция „Дунав“.
Майло повтори адреса, за да го запамети. Даян помоли:
- Разкажете ми за мъжа с червената брада.
Той примигна и тя се усмихна.
- Хайде да не си играем игрички. Просто ми разкажете.
- Забелязахме го с Анджела по време на наблюдението върху нея. Хърбърт Уилямс. Смятахме, че той е свръзката ѝ с китайците.
Морел кимна.
- Защо?
- Защото един от съседите съобщи, че в петък следобед, около четири, тя пуснала в кооперацията мъж с червена брада и странен акцент. Казал, че бил техник, дошъл да провери основите на кооперацията.