- И е била с него през цялото време?
- Тъкмо излизала.
- Мисля, че това е убиецът на Анджела.
- Аз също - каза Морел, после погледна към бара, където Айнър и Ламбер говореха оживено. - Дъждът спря. Приключихме ли?
- Предполагам, че да. Какво ще направите по въпроса?
- За кое?
- За това. Когато се върнете в службата.
Тя стисна устни и се замисли.
- Ще трябва да докладвам за срещата. Все пак, имаше свидетели.
Майло кимна.
- Но не трябва да го правя веднага. А след като напиша доклада, ще мине известно време докато стигне до вашето посолство. Поне ден-два.
- Опитайте се да ги направите два, моля ви.
- Ще опитам.
Той почти ѝ повярва.
- Благодаря ви, че бяхте откровена с мен.
Морел се наведе към него.
- Когато най-после говорите с тях, моля, кажете на господарите си, че ако някой умре в Париж заради тяхната дезинформация, правителството ви може да забрави за привилегиите си във Франция. Ясно ли е?
- Ще предам - отговори Майло.
Чувстваше се беден, сякаш ѝ дължеше нещо за помощта, но нямаше какво да даде. После осъзна, че макар и с малко, все пак разполагаше с нещо.
- Знаете ли, Анджела се примиряваше с края на връзката ви, като се хвърляше ожесточено в работа. Тя ми го каза. Но не е взимала приспивателните заради вас. Не сте виновна за смъртта ѝ.
Морел закима, после спря рязко, сякаш си бе припомнила коя бе тя и кой бе той.
- Разбира се, че не съм виновна. Вие сте виновен.
Тя се изправи, отиде до бара и дръпна ръкава на Ламбер. Майло кимна на въпросителния поглед на Айнър и туристът върна мобилните телефони на агентите. Загледаха как французите излизат навън в хладния влажен следобед. Двамата мъже останаха вторачени във вратата още няколко секунди.
32
„Рю Давид д’Анжер“ беше една от шестте улици, които излизаха като листенца на цвят от „Плас дьо Рин“. Майло реши, че Айнър ще остане в колата, а той ще влезе. Доверяваше се на Даян Морел до известна степен, но партньорът ѝ, Ламбер, можеше да направи какво ли не.
- Имаш ли нужда от пистолета? - попита Айнър.
- Ако имам, значи върша нещо нередно.
Номер тридесет и седем се намираше в началото на улицата. Ъгълът на кооперацията гледаше към метростанция „Дунав“ в средата на площада. Ключът от апартамента на Анджела не влезе в ключалката, затова Майло се вгледа в колонката със звънци. Чудесно, единият звънец принадлежеше на фирма - „Електрисиен дьо Денюб“. Той го натисна.
- Затворено е - отговори мъжки глас.
- Моля ви - настоя Майло. - Спешно е.
- Какво?
- Компютъра ми.
Отначало мъжът не отговори, но Майло го чу да въздъхва.
- Четвърти етаж - каза мъжът и отвори вратата.
- Мерси.
Майло влезе вътре и се скри под стълбището, където бяха подредени пет мърляви кофи за боклук.
Клекна зад тях и се намръщи от вонята на развалено месо и зеле.
Първо чу как четири етажа по-нагоре се отвори врата.
- Ало? - извика мъжки глас.
После се чуха стъпки, слизащи по стълбите, и мърморене. Старецът слезе до първия етаж, надникна навън, изруга и започна да се катери обратно нагоре. След като вратата му се затръшна, Майло изскочи от скривалището си и се понесе по стълбите.
За щастие, седми апартамент се намираше на третия етаж, така че не му се наложи да минава покрай вратата на електротехника. На табелката до звънеца пишеше „Мари Дюпон“, което бе френският аналог на „Джейн Смит“.
Майло звънна в случай, че някоя приятелка на име Мари Дюпон наистина живееше там, но никой не му отвори. Чу звуци от телевизор от съседния апартамент, номер шест, но нищо от седем.
Вратата беше типична тежка европейска врата с два малки матови прозореца, които се отваряха отвътре, така че страхливите пенсионери да могат да проведат разговор без да отварят. Ключалките бяха две.
Сърцето на Майло се сви. Знаеше какво щеше да стане. Ключът му отключи онази в средата на вратата, но не влезе във втората. Нямаше представа къде можеше да е вторият ключ. Не бе под изтривалката.
По дяволите Анджела и прекалено развитото ѝ чувство за сигурност. Също като вратата, рамката бе тежка и стара, подсилена със стомана. Изключително ефективна, също като Анджела Йейтс.
Майло се върна тихо долу, влезе във вътрешния двор и погледна нагоре. Терасите започваха от втория етаж. Всяка имаше малка стъклена врата, а в широкото метър и петдесет пространство между терасите имаше малки високи прозорци, вероятно за банята.
Дългата тръба на ъгъла на кооперацията се издигаше до покрива, но след като я подръпна, Майло осъзна, че нямаше да издържи тежестта му. Върна се на третия етаж и звънна на апартамент номер шест.