Името му се стори познато, но му просветна едва когато прелисти следващата страница. Тя се оказа разпечатка от уебсайта на „Угритек“, компания, която разпространяваше технологии из Африка. И тогава Майло видя снимката. Хубав мъж с вълниста коса и съблазнителна усмивка. Надписът гласеше: „Директор: Роман Угримов“.
Майло въздъхна толкова шумно, че Айнър спря да чете.
- Намери ли нещо?
- Видя ли нещо за „Угритек“ там? Компания.
Айнър поклати глава и се върна към документите си. Майло затвори очи и си припомни единадесети септември 2001г., десет и двадесет и седем сутринта, когато тринадесетгодишната Ингрид Кол бе паднала върху паветата на Венеция. После чу думите на Угримов: „Обичах я, копеле!“
Майло не можеше да каже, че мрази много хора. Омразата бе чувство, което не се запазваше за дълго в Управлението. Благодарение на огромното количество информация, до което човек имаше достъп, ставаше лесно да видиш гледната точка на хората, извършили зловещи престъпления. Но макар да знаеше доста за случилото се, Майло никога не бе успял да си обясни убийството на Ингрид Кол.
На тринадесети септември, след като се бе уверил, че бременната жена, Тина Кроу, е вън от опасност, той се измъкна от болницата и отиде в палата на Угримов. Посещението бе абсолютно безплодно и дори не можеше да го подкрепи с агресия заради дупките в гърдите си, но бе достатъчно да го накара да презира Роман Угримов. Руснакът вярваше прекалено много в собствената си недосегаемост. Не му пукаше колко престъпления е извършил - трябваше само да напише няколко чека. В Италия полицията го разпита само веднъж за смъртта на момичето. Скоро след това официалният доклад отрази историята, която бяха избрали, или им бяха платили, да повярват: горкото момиче се бе самоубило.
- Ето я - каза Айнър.
Майло примигна към поднесения му документ.
- Какво?
- „Угритек“.
Беше копие на статия на „Льо Тан“ от четвърти ноември, 2006 г., която разказваше за суданския министър на енергетиката и дипломатическото посещение на Ауад ал Джаз в Европа и страните, които бе посетил. Той бе търсил инвеститори за нова енергийна инфраструктура, за да подмени онази, унищожена от гражданската война. Във втората колона Анджела бе очертала с химикалка срещата между директора на „Угритек“, Роман Угримов, и министъра на енергетиката, която се състояла в дома на Угримов в Женева. На срещата присъствали и „различни американски инвеститори“. Адресът не бе съобщен.
Това значи бе връзката, която Анджела бе открила. Феноменална работа. Майло споделяше подозрението на Анджела, че парите за плащанията към Тигъра бяха дошли от „Угритек“. Осъзна, че късметът бе изиграл голяма роля - ако не бе онзи ужасен ден през 2001г., Анджела надали би погледнала втори път към „Угритек“.
Защо обаче не бе споделила това с него? Възможно ли бе да не му бе вярвала?
- И накъде ни отвежда това? - попита Айнър.
- Отвежда само мен - отговори Майло. - Вече ти отнех прекалено много време.
- А тъкмо ми стана интересно. Имаме наемни убийства в Судан, компания за технологии, която ги поръчва, и изчезнали китайски лаптопи. Какво друго може да иска един турист?
Майло смекчи аргументите си. Не искаше да показва на Айнър, че върши всичко това, за да предпази самия себе си, но нищо не можеше да го убеди. Туристът бе започнал „работа“ и възнамеряваше да я завърши.
- Та, накъде?
Майло се зачуди дали допускаше грешка. Не само в това, че бе довел Айнър, но и с целия случай. Сети се, че ако бе позволил да го арестуват в Дисниуърлд, всичко вече можеше да е приключило. Но обаждането на Грейнджър не му остави време за размисъл. А сега можеше да си седи във всекидневната, да яде спагети и да слуша разказите на Стефани.
Туристите бързо научаваха, че размишленията са лукс, който само другите хора могат да си позволят. Туризмът не оставяше време за съжаления. Всъщност, те бяха пагубни за туристите. Затова той ги прогони и каза:
- Отиваме в Женева. Имаме ли достатъчно бензин?
Айнър поклати глава.
- Чакай тук. Мисля, че е време да се сдобием с нова кола.
34
Понякога Тина изпитваше чувството, че не оценява нещата достатъчно. Спомни си посещението си във Венеция и как бе мразила жегата, мръсотията и тълпите с туристи, както и кошмарно тежкото бебе в корема си. После обаче срещна Франк Доудъл и нещата се влошиха още повече.
Беше оставила първите хубави във Венеция да отминат без да ги оцени. Страхотно я биваше да пропусне това, което стоеше пред нея, и се зачуди дали и сега в Остин правеше същото.