По време на дните му като турист сънят понякога идваше по този начин. Сблъскваше се със стена от информация, която го изтощаваше физически и психически. Дори туристите не можеха да направят толкова много връзки за толкова малко време. Нужни бяха време и размисъл, също като в изкуството. Майло не превъзхождаше в това отношение средностатистическия турист, когато се събуди, изкъпа и облече, мозъкът му все още бе прегрян от прекалено много новини.
И дори не изпита подозрения, когато Айнър каза:
- Трябва да изчезна утре сутрин.
- Така ли?
- Обадиха ми се. Нови задачи. Мислиш ли, че ще се оправиш сам?
- Ще опитам.
Майло издържа само час в клуб „Платинум“, лъскав бар с гърмяща музика, който гледаше към река Рона. След петнадесет минути вече оглуша от техномузиката и крясъците на швейцарските младежи, натъпкани около него. Проблясваха шарени светлини, лазери изписваха стените и Майло скоро изгуби Айнър в тълпата към дансинга. Кувертът му осигуряваше безплатно питие, но щеше да му струва прекалено много усилия да се добере до бара, където мускулести младежи с изрусени коси размятаха бутилки в ритъма на музиката. Той се отдръпна назад, блъскайки се в красиви момичета с шарени напитки в ръка и къси поли, които се преструваха, че не го виждат, и се опита да стигне до канапетата покрай стените. Когато стигна дотам обаче, вече нямаше нито едно свободно място. Нямаше представа защо въобще бе тук, затова си проправи път към изхода.
Видя вратата, но в същия миг, момиче с черен бретон и къса рокля от сребристо ламе препречи пътя му. Усмихна му се широко и извика нещо. Майло докосна ухото си, за да покаже, че не е чул. Момичето го прегърна през врата и доближи уста до ухото му.
- Искаш ли да танцуваме?
Майло докосна голото ѝ рамо, за да не я обиди, но отказа.
- Приятелят ти казва, че искаш! - изръмжа момичето, сякаш го бе хванало в лъжа.
В отговор на изненаданото му изражение, тя посочи зад него. Над поле от фризирани глави, Майло видя Айнър с друго младо момиче - блондинка, висока колкото него. Двамата се мятаха енергично по дансинга. Туристът махна на Майло.
- Той вече плати! - извика тъмнокосото момиче.
Майло се обърка за миг - реакциите му все още бяха прекалено забавени - но накрая загря. Наведе се, целуна момичето по бузата и каза:
- Друг път.
Тя го хвана за ръката.
- Ами парите?
- Задръж ги.
Освободи се от нея, пребори се с влизащата група млади мъжи в сиви костюми и вратовръзки и най-после се изкатери по стълбите до прохладната улица. Ушите му пулсираха. Тълпата пред клуба беше не по-малка от онази вътре. Някои от недопуснатите в бара посетители изглеждаха доволни да стоят на улицата, да пушат и да пият бира. Пияно момиче се завъртя насред на улицата. Приятелките му, стиснали кутии с „Ред бул“, се засмяха. Минаващ мерцедес забибипка ядосано. Момичето отскочи настрани весело, а Майло потегли към хотела.
Беше забравил колко празен и кух го караше да се чувства всичко това. Айнър беше още млад. За него градовете в Европа бяха прекрасни места с музика, насилие и секс. Навремето бе така и за Майло, но интересът му бързо изчезна. Осъзна, че градовете в Европа бяха един град. Град с много потенциал, но без различия. Никога не оставаше в тях достатъчно дълго, за да открие нюансите. За него всичките бяха част от ярките светлини и местоположението им беше без значение.
Той разтърка очи и тръгна покрай езерото. Вече всичко му бе ясно и се примири с факта, който отказваше да приеме досега. Трипълхорн бе един от туристите на Грейнджър. И Том контролираше всичко от самото начало.
Купи си бутилка „Абсолют“ от денонощен магазин, взе ключа си от рецепцията, изкачи се до стаята си с асансьора и се съблече. Зачуди се дали да намери хотелски компютър, за да напише кратко съобщение на Тина. Просто да ѝ съобщи, че беше добре. Но знаеше, че Управлението, или поне Джанет Симънс, вече наблюдават електронната ѝ поща. Затова си сипа чаша водка и я изпи на екс.
В тила си усещаше тъпо упорито пулсиране, което му напомни, че основното му чувство бе отчаяние. Принуждаваш човек да бяга, отнемаш го от семейството му, а после му показваш, че единственият, но когото се е доверявал, го е използвал. И човекът започва да се скапва. Същото се бе случило и с Анджела през 2001г.. Предателството те кара да желаеш отчаяно нещо стабилно, а единственото стабилно бяха жена му и дъщеря му, които не можеше да види. А без семейството му, сегашното положение бе като през 2001, когато стоеше на ръба на венецианския канал и обмисляше самоубийството си. Без семейството му, нямаше причина да не скочи.